Според данни на Института за социални и синдикални изследвания на КНСБ, за да живее едно четиричленно семейство нормално, са необходими поне 2500 лева месечно. И пак според статистиката, близо 67 процента от домакинствата у нас имат доход, който е близък или доста под този минимум. Ало, ало, къде сте, господа министри?

Радвате се, че България е в чакалнята на Европа. Не, ние не сме в чакалнята, ние сме в преизподнята. Мъчим се да свържем двата края, да отгледаме щастливи деца, да се радваме на старините на родителите си.

Бъхтаме се за единия черен хляб и в същото време вие ни карате да се чувстваме „благодарни”, че точно вие ни управлявате. Защо?
Благодарна съм на майка ми и баща ми, че са ме направили добър човек. Благодарна съм на приятелите си, че ги има. Благодарна съм на любимия мъж, че ме кара да се чувствам красива и обичана. Но на вас за какво точно трябва да бъда благодарна? За това, че ме има? Че когато попаднах в болницата, трябваше да си нося половината консумативи, защото касата не ги поема, въпреки че съм осигурена. Че трябваше да си платя за избор на екип, защото „всички така правят”. Че дядо ми получи нужната му „неотложна медицинска помощ” три дни след като бе покосен от инсулт и после почина?

Не, не трябва да съм благодарна. Това ви е работата. И вие трябва да си я вършите така, както аз моята. Да мислите как да направите живота на хората в държавата, за която работите по-добър. По-смислен и сносен.
Много е хубаво да си в Европа. Но в онази, хубавата Европа. В Европа, в която майките могат да работят на четири часа и да гледат децата си. В Европа, в която работодателите не пестят от осигуровки, няма черни каси, няма обиди, нито целуване на ръка. Има професионализъм и липса на такъв. Онази Европа, в която „пенсионер” не е мръсна дума. Знам, ще кажете, че и там има корупция. Сигурно има. Но има и нормални неща. Има и за хората. Има и за нормален живот.

Много ми се иска и аз да живея в нормална държава. С нормални хора. Които не са озверели, поради липсата на пари за хляб и които не мислят как ще си платят поредния заем. На които им остава време и желание за една нова книга, едно театрално представление, едно излизане вечер... Все такива – нормални неща.

За съжаление у нас все още актуална е репликата „Тате каза, че ще ми купи колело, ама друг път”. Кога ли ще дойде този друг път? На нормалните заплати. Нормалните пенсии. Нормалните условия на труд, живот, съществуване. Иначе съм добре. Сигурно и вие. Лято е. Пък било то и с маска. Животът си тече. Дано някой оправи пътя отпред, да не влезем в поредната дълбока и кална канавка. Защото пътят може да бъде и хубав. Изпъстрен не с тъга и дребни петачета, подхвърлени някак безчувствено и жалко, а достоен и усмихнат, светъл и добър.