Напоследък ми прави впечатление едно изречение, което чувам често – от много известни фигури, както и от съвсем обикновени хора. Че което не се е появило в социалните мрежи, то не се е случило. Преди този законодател на събития беше телевизията. Сега обаче тя е детронирана по най-брутален начин от интернет платформите, които надничат по всяко време в живота ни – както личен, така и обществен.

Всичко вече се случва онлайн. Ние предлагаме брак във фейсбук, обясняваме се в любов по фейсбук, коментираме различни гледни точки, караме се, честитим празниците на децата си... И всичко това най-откровено излиза в една широка платформа, а достъп до личните и понякога съкровени мисли имат стотици, дори хиляди хора.

И да, новина, която не е била „постната” във фейсбук, не се е случила... Така ли е?

Фейсбук и въобще социалните мрежи са уникално сборище на хора и мисли, на его, платформи, реклама, пиар, дори любовна сгледа... Аз лично обикновено често се забавлявам с постове на познати и не чак толкова познати на мен хора. Защото, щом съм вътре, значи и аз си падам малко или много както воайор, така и ексхибиционист. Светът ни е толкова ужасно различен от преди и със сигурност ще бъде ужасно различен от времето, в което децата ни ще бъдат на нашата прекрасна средна възраст.

И все пак – къде е границата на това обществено и лично воайорство? И има ли въобще такава?

Социалните мрежи се превърнаха в своеобразен капан на нашето забързано общество, което все няма време за иначе важните неща. Нямаме време да поиграем с децата си, но имаме време да полеем виртуалната си градинка. Нямаме време да обядваме с най-добрата си приятелка, но имаме време с часове да спорим по наболели въпроси в мрежата... Този социален вампиризъм сякаш изсмуква силите ни, но ние го допускаме съвсем съзнателно, сякаш усещайки, че ако излезем дори за миг от мрежата, нещо невероятно ще се случи там и ние няма да разберем навреме.

И нямаме време, и пилеем време. И се пазим от чужди погледи, а в същото време с радост споделяме най-личните си драми, радости и скърби. Сякаш това онлайн общество може да ни накара да се чувстваме по-щастливи или пък да ни помогне да преживеем мъката, която ни е сполетяла.

От друга страна в същите тези социални мрежи се подвизават ужасно много хора, на които им е скучно в техния личен живот и с удоволствие се хранят от всичко, което останалите споделят така услужливо. Някои се припознават, други съпреживяват, трети набират смелост и рязко влизат в личното ни пространство с едно небрежно „Здр. Ко праиш?”.

И ако не дай си боже си твърде мил да им пожелаеш успешен ден и да им благодариш мило за интереса, те се впиват в теб и започват да изискват, претендират за повече внимание, за общуване, което ти нито си пожелал, нито пък имаш нужда от него. И когато тактично ги отпратиш, изведнъж те заливат с цялата злъч и злоба, които съществуват на този свят. Защото си защитил малкото лично пространство, което ти се полага в иначе общия социален двор.

Трудно е да предскажем докъде ще стигнат и воайорството, и ексхибиционизмът. Едно е сигурно. Те не са никак полезни за умението ни да общуваме и да градим приятелски връзки, семейни отношения, здравословна среда за обичане и съществуване. Сигурна съм, че психолозите имат далеч по-обоснована и научно подкрепена версия по темата. Моята идея е, че може би прекаляваме с позиционирането на личното си щастие, драма, на менюто, дневния ред от събития в живота ни, дори на децата ни. И това рано или късно ще ни удари като бумеранг и много ще ни заболи.

Дано не съм права. Защото със сигурност децата ни ще бъдат още по-различни и още по-социални в мрежата от нас. Но не трябва да забравяме, че истинският живот е навън. Той се случва офлайн. Онлайн устните ви няма да усетят целувките, които получавате, нито цветята имат аромат, нито пък ще успеете да създадете поколение...