През последната една година животът ни се обърна на 180 градуса. Думата "ковид" влезе трайно в него - в ежедневието ни, в мислите ни, страховете и молитвите. Затова тук ви представяме разказа от първо лице на Йордан Кроснаков, който прекара пет дни в болницата като доброволец... Това е ден трети.

В 8 ч. сутринта вече съм в кухнята. Идва стоката: кашкавал, сирене, мляко, кроасани, кока кола, месо, колбаси, зеленчуци, боб, леща. Вземам една количка и ги разтоварвам. Подреждам ги в склада. Отнема ми около 40 минути. После мия съдовете, в които жените приготвят храна. Само четири са останали. Четири жени, които готвят за цялата болница и нейните пациенти. Няма хаос, толкова са организирани, че не мога да повярвам. Всичко се приготвя и изпраща навреме. Има товарен асансьор директно от кухнята за всяко едно отделение.

Случва се и нещо прекрасно. От Лактима изненадват болницата. Решили да помогнат. Отивам с шефката на кухнята да приема стоката: 380 айряна, 200 кисели млека и 200 прясни млека. Една част остават за кухнята, друга са за лекарите на първа линия.

Идва време за обяд. Поредната фирма носи храната. Със старшата сестра започваме да носим по отделенията.

Последната ни спирка е 7-ми етаж, вътрешно отделение. Излизам от асансьора и виждам в коридора пред отделението две момчета. Предполагам, че техен близък е приет с ковид. Минавам и им кимвам за кураж. Искам да им кажа, че всичко ще е наред. От отделението излиза човек, говори нещо с тях и вика старшата сестра. Чувам следните думи: "Момчетата са от Трявна, майка им е починала. Питат как стои въпроса с транспортирането на трупа". Замръзвам. Не дишам. Започвам да изтеглям количката назад. Чувствам се като най-големия идиот на света. Не гледам момчетата в очите, гледам ръцете им. Носят торби. Tорбите на своята майка. Дрехи, които никога повече няма да бъдат облечени, принадлежности на вече несъществуващ човек.

Разнасяме храната и се насочвам към стелажите. Пред очите ми все още са ръцете на момчетата. Грабвам торбите от стелажа и започвам да тичам. Чувам гласа на портиера, който ми казва да не бързам толкова. Но аз бързам. Представям си, че от тези торби зависят животите на хората. Представям си, че колкото повече торби разнеса, толкова повече хора ще спася. Не хващам асансьора. Тичам до седмия етаж. Не мога да дишам заради маската. Вратата е отворена, оставям торбите и пак надолу.

На входа чака човек с торба в ръка. Обяснява на портиера, че е за баща му, който не си вдигал телефона. Притеснен е толкова много, че лицето му е бяло. Портиерът дава номер на отделението и човекът излиза навън да звъни. Аз вземам торбата. Етаж 7. Тръгвам. В коридора ме посреща сестрата на отделението. Казвам името, казвам, че синът не може да се свърже с баща си. Моля да проверят какво става. Тя взема торбата, прочита името и казва: ами то май човекът почина, ама чакай да проверя.

Стоя с торбата в ръце. Сещам се за момчетата от Трявна. Представям си как трябва да върна торбата и да я предам обратно на сина. Чудя се какво ще му кажа. Чудя се дали да не захвърля торбата и просто да избягам. Искам да се стопя и да изчезна. Всяка клетка на тялото ми е замръзнала. Буден ли съм, или сънувам? Чувам глас, който ме връща обратно. Човекът е жив и здрав, сестрата взема торбата от ръцете ми.

Усещам как искам да изкрещя. Овладявам се и слизам по стълбите. Тичам пак като луд. Синът на човека говори с някаква сестра на партера. Дава ѝ пари, иска тя да се качи и да провери как е баща му. Сестрата не иска парите, казва, че ще се качи. Човекът пристъпва от крак на крак. Приближавам се до него и изтърсвам: "Баща ви е добре". Казвам го така сякаш лично съм го оперирал 8 часа и излизам да съобщя на близките, че е добре. Човекът ме поглежда и ме пита: видяхте ли го? "Не" - казвам аз, "Доброволец съм и разнасям торбите за пациентите. Нямам право да влизам в отделенията. Но баща ви е добре, взеха торбата и му я занесоха. Всичко е наред", казвам. Иска ми се да го прегърна, но стоя като статуя до него.

"Благодаря ви", ми казва той, виждам как кръвта се връща отново в лицето му. Започвам да чистя с машината, той не тръгва. Пак се блъскам във всичко. След малко слиза сестрата. "Баща ви е добре, паднала му е батерията на телефона". Човекът тръгва, обърква изхода, виждам го как се лута по коридора. Изключвам машината и тръгвам към него. Кимва ми на излизане и пак благодари.

Чувам как въздъхва облекчено. Чувам как въздъхвам облекчено.

Автор: Йордан Кроснаков

Историята от Ден втори можете да прочетете тук...