През последната една година животът ни се обърна на 180 градуса. Думата "ковид" влезе трайно в него - в ежедневието ни, в мислите ни, страховете и молитвите. Затова тук ви представяме разказа от първо лице на Йордан Кроснаков, който прекара пет дни в болницата като доброволец. Започва ден втори...
Застъпвам към 10 ч. Сестрата говори с някой. Чувам, че му казва: "На 5-ти декември е Международния ден на доброволеца. ОТ РЗИ ще раздават грамоти пред общината, искам да отидеш". Човекът е около 50-годишен, с бяла коса и очила. Има някаква уникална харизма, нещо, което кара очите ти да се задържат върху лицето му.
Усмихва се и казва: "Няма да отида, не обичам такива неща. Нека да няма имена и награди". В този момент ме забелязват. "Това е Йордан", казва сестрата, другият доброволец. Човекът срещу мен се усмихва, "Петър" - казва.
Двамата се насочваме към стаята за доброволци. Преди да се преоблечем сядаме да поговорим. Да се представим и опознаем. Започвам аз, то няма много за разказване. Живея и работя в София, от Габрово съм. Пуснал съм си една седмица отпуска и решавам да помогна. Това е.
Петър също е от Габрово. Последните 19 години живее и работи в Нова Зеландия и Австралия. Има си собствен бизнес и двама синове, които остават там. Решава да се прибере в България. Дава апартамента си в Нова Зеландия под наем, прибира се в малкия си апартамент в Габрово и започва отново да свиква с българското. През пролетта, когато започва пандемията, е работил като доброволец в болницата два месеца. Два месеца, изкрещявам като малоумник аз. Ама как така, толкова много? Ами така. Тогава имаше само трима болни, обяснява ми той, но си намирах разни задачки. Боядисвал, ковал шкафове, ремонтирал столове, носел разни неща. И така. "Сега ще остана пак два, три месеца. А ти?"
Само 5 дни, казвам, толкова имам.
Пет, пет - отвръща той, много ще помогнеш. Преобличаме се и се залавяме за работа.
Денят е слънчев, запознах се с изключителен човек. Започваме добре. Качвам се до вътрешно да разнеса багажа. Чувствам се окрилен. Ентусиазмът ми обаче бързо бива попарен. До служебния асансьор чака човек в защитно облекло и носилка. Върху носилката е опакован труп в одеяла. Човекът ми кимва. Аз също кимвам. Няма какво да се каже. Звъня на домофона и оставям багажа.
В този ден видях още няколко такива носилки и хора увити в одеяла. Видях катафалките пред моргата. Идваха и си отиваха. Видях хора да плачат и да чакат телата. Започнах да се чувствам като герой от роман на Стайнбек. Изберете си който и да е: "Гроздовете на гнева", За мишките и хората", "На изток от рая". Стайнбек, един от любимците ми. Стайнбек, човекът, който ти дава лъч светлина и в следващия монент я смачква с циничността на самия живот. Няма негова книга при която да не съм плакал. Толкова много пъти съм го проклинал, че е такъв, че всичко все свършва така - смърт, нищета, безизходица. Въпреки всичко го обожавам. Това е животът. Няма феи и магьосници. Всичко свършва върху носилка, покрита с чаршаф или одеяло. Този ден беше такъв. Един нормален ден за хората на първа линия.
Хващам и една оперативка на старшата сестра. Събрала е всички сестри от отделенията във фоайето. Чувам целия разговор и разбирам напълно картината. Не само в Габрово, но и в цяла България.
Болницата изнемогва. Медицинският персонал е критично малко. Все повече случаи на коронавирус сред медиците на първа линия. Няма достатъчно лекари, сестри, санитари, дори и хигиенисти. Една хигиенистка отговаря за 4 етажа, убийство направо. Чувам как казва че 2 сестри от кардиология са се съгласили доброволно да влезят в ковид отделенията за 10 дни. Това изречение не излиза от главата ми. Мисля си за тези сестри, за техните семейства. Мисля си за този героизъм, за този алтруизъм, за това как животът е по-силен от смъртта.
Чувам как сестрите споделят, че са сами на смяна, без почивен ден. Господи, колко е трудно. Не мога повече да слушам вземам машината и се качвам до второ инфекциозно. Започвам да чистя.
Излиза лекар, потупва ме по рамота и ми благодари за помощта. Не, не, крещя аз във маската, аз ви благодаря. Машината отнася думите ми надалече, някъде навътре в сърцето на болницата.
Изморен съм и решавам да си тръгна. Засичам се с Петър, който казва, че в кухнята имат нужда от помощ. Така чул. Отиваме. И там същия случай. Персоналът е болен, няма хора. Можело ли да дойда утре в 8. Доста е рано, но идвала стока и...
В 8 ще съм при вас. Кимвам и излизам.
Автор: Йордан Кроснаков
Историята от Ден първи можете да прочетете тук...