Валентина Радинска е родена в Сливен, в семейството на журналист. Автор е на 12 книги със стихове, на документалния роман за съпруга й „Ние с Коко. Крикор Азарян отблизо”, на книга за поезията на Димчо Дебелянов. Току-що излезе от печат новата й книга „Користни записки. По следите на пишещото същество”. Носител е на много национални награди за поезия и цялостно творчество. Член е на Сдружението на българските писатели, на Литературен кръг „Смисъл” и на българския ПЕН-център.

-Повечето хора определят времето напоследък като „болно“. За вас какво е? Вярвате ли, че пандемията ще провокира творците за нови шедьоври или по-скоро мислите, че културата претърпя ужасни загуби и скоро няма да се възстанови?
- Времето ни наистина е болно, но не поради пандемията. Човечеството боледува доста отдавна, всеобщата деградация на ценностите нямаше как да не доведе и до физическа и материална деградация. Човечеството е болно от обезчовечаване, все по-малко човешко остава у нас в тези времена, в които всеки е прикрепен към устройството си, и то е най-близкото му „същество”. Ако се роди шедьовър, то той ще бъде някакъв Франкенщайн, така ми се струва. Това е време, в което всеки трябва да се преосмисли, да се преразгледа, да си направи преговор, и да види какво трябва да промени у себе си, и в отношението си към живота и към другите. Да се върнем към истинските ценности, да отхвърлим роботизацията, която ни стиска в менгемето си години наред, и да си спомним какво е да сме истински хора с истински, а не с виртуален живот.
-Страх ли ви е от болестта или имате други страхове по време на пандемията?
- Твърде много страх се насаждаше у хората, особено през миналата пролет. Да, вирус несъмнено има, и той е страшен, особено за хората с хронични заболявания, но беше ли съразмерна на опасността паниката, която се предизвикваше? Имаше ли нужда от приказките за хладилни камиони и чували за трупове? Това беше престъпно поведение от страна на онези, които трябваше да се чувстват отговорни не само за физическото, но и за психическото здраве на народа си. Аз съм човек, който обича да мисли със собствената си глава, и не се поддава много на чужди внушения. За мен има очеизбождащ конфликт на интереси в цялата тази ситуация, защото лабораториите, в които се правят pсr –тестовете, и които съобщават броя на положителните такива, са същите, които имат най-голям финансов интерес колкото може повече хора да се втурнат да се тестват. Преди месеци официално беше съобщено, че над 1 милион българи са направили такъв тест, той струва 120-130 лв. Не е трудно да се пресметне каква огромна печалба имат тези лаборатории към съответните болници, и ми е странно, че нито един журналист не се сети да се поразрови в това! И друго – бизнесът с ваксините. Сериозни учени твърдят, че за да се изпита една ваксина са нужни няколко години. А тук не са минали и месеци, за какво говорим. Има ли някой представа какви може да са страничните ефекти от тези произведени на бърза ръка и неизпитани ваксини, особено за хората с определени заболявания? Не, никой не говори за това, само офанзивата да се имунизират хората е голяма! И съответно – печалбата от тези ваксини е огромна. Когато зад нещо стоят толкова сериозни финансови интереси, за мен то подлежи на съмнение.
Покрай болното си от ДЦП дете съм виждала десетки увредени от ваксини деца – парализирани, слепи, с епилепсия. И никой не е обезщетил родителите за съсипания им живот не само на детето им, но и техния. И тук стигам до нещо много важно – ако държавни органи и комисии апелират към гражданите си да се имунизират с каквато и да било ваксина, те трябва да постъпят като цивилизовани и отговорни политици, и да уредят поне с наредба обезщетението на лицето или на семейството му, при неблагоприятни последствия от прилагането на въпросната ваксина. Така вече ще бъде по европейски.

С Андрей Вознесенски при последното му идване в България

-„Користни записки“ е автобиография, в която Вие „впримчвате миговете“ . Кой беше мигът, който най-трудно пронизахте „с върха на писалката“?
- Пълното заглавие на книгата е „Користни записки. По следите на пишещото същество”. Т.е. – това са автобиографични записки на онова същество в мен, което пише, за пътя, който е извървяло до тук, и за хората, които е срещало по този път. Да се напише такава книга не е лесно, защото изисква максимална искреност, иначе няма смисъл да се пише. Аз имах късмета да срещна в живота си изключително даровити, необикновени хора, които са ми дали много и като човек, и като поет и писател. Но също така животът ми поднесе и много тежки изпитания – болестта и смъртта на детето ми, болестта и смъртта на съпруга ми. Такива събития не могат да не оставят отпечатък върху душевността на всеки човек. Но писателят е особен, извънреден човек, той има в себе си един тиранин – това е неговото „пишещо същество”, както аз го наричам в книгата си. Та, това същество в мен, което пише – именно то разказва за пътя си през литературата и живота. А най-болезненият миг – той винаги е свързан с конвулсиите на сърцето: когато си изгубил онова, което най-много си обичал в този живот. И си се опитал да го опишеш, за да го осмислиш по един различен начин.
-В книгата разказвате за срещата си с големи имена на литературата-Йордан Радичков, Иван Динков, Любомир Левчев, Андрей Вознесенски. С кого от тях бихте се срещнали отново, ако имахте машина на времето, без да се колебаете?
- С всеки един от тях! Всички те много ми липсват, всеки ми е дал по нещо.В чисто литературен план най-много ми е дал един такъв голям изследовател на литературата като Тончо Жечев, но за него ще разкажа по-нататък, в друга книга. А като поет най-много дължа на Иван Динков – изключителен, много голям поет! Но, честно казано, ако имах машина на времето, щях, разбира се, най-много да искам да се срещна със съпруга си – Крикор Азарян, и със сина си Степан.

Радинска като бебе в родния Сливен
-Баща ви ли беше вашият първи учител в литературата?Разкажете ни какво е да си дъщеря на журналист и кога за първи път разбрахте, че ще продължите делото на баща си? Разкажете ни малко повече за семейството си..
- Не, баща ми не беше моят пръв учител по литература – когато прописах стихове в четвърти клас, те с майка ми вече отдавна се бяха разделили. Но най-любимата ми „играчка” до седемгодишната ми възраст, беше неговата пишеща машина, тя беше най-интересното нещо вкъщи, и аз неизменно прекарвах много време с нея. Научих се да пиша на тази машина, преди да мога да пиша на ръка. Така, че за мен някак беше много естествено, професията ми да е свързана с писането на машина… А като прописах стихове в 4-ти клас, вече нямаше съмнение. Баща ми, освен добър журналист в местния вестник „Сливенско дело”, беше и автор на разкази за деца, които печаташе в тогавашните издания за детска литература: „Пламъче”, „Славейче”, „Септемврийче”. .. За съжаление, остана неосъществен – самоуби се на 39 годишна възраст. А майка ми цял живот е била счетоводителка, и още е жива и здрава, вече на 88 години…
-В книгата си разказвате как сте решили да срещате студентите си с велики имена като Радичков и Левчев. При кого бихте ги завели в момента?
- В България днес има много талантливи поети и белетристи, с които би се гордяла всяка европейска литература. И аз, като всеки, си имам своите предпочитания. Без колебание бих ги завела при такива забележителни писатели като Неда Антонова, Милен Русков, Керана Ангелова... А ако говорим за поети, това доста би ме затруднило, защото имам изключително даровити колеги, но, несъмнено, от голяма полза би им била срещата с поетеса като Рада Александрова, или с един такъв значим поет като Николай Милчев.
- „Корист“ е дума, която като че ли изчезва от речника на младите.Защо решихте да кръстите най-новата си книга така и користта не е ли грях?
- За съжаление, от речника на младите изчезнаха много важни думи, или , по-точно, те никога не научиха тези думи. Във времето, в което израснаха, тези думи изчезнаха, както и много други думи, като почтеност, честност, толерантност,емпатия … Това е много, много тъжно. Но това е друга тема. Заглавието на книгата ми е базирано на думите на голямата руска поетеса Бела Ахмадулина, че поетите са много користни хора… Тези думи те изрече по време на една среща в Литературния институт в Москва, където по това време учех. Тя каза това в смисъл, че поетите са користни, защото вземат от живота всичко, което им трябва, и го вграждат в стихотворенията си. Така че, ако поетите са користни хора, а това са записки на поет, значи те спокойно могат да се нарекат „Користни записки”. Затова заглавието е такова, а и ми се струва, че е интригуващо.

С големия актьор Джагарханян
-През 2020 години изгубихме много творци, Вие лично изплакахте болката си по Армен Джагарханян. Какъв е Вашият най-ярък спомен с него?
- Армен беше не само абсолютно гениален актьор, но и изключителен човек, с огромно чувство за хумор, много добър, много човечен. Не познавам човек, който да помни такова количество вицове, и така добре да ги разказва, че да си умираш от смях. Армен беше и много верен приятел! Няма да забравя как, когато се разбра, че детето ни е с множество увреждания, в това число и с увреден бял дроб, и за да може да диша, трябва периодично да се използва аспиратор, а тогава нямаше откъде да се намери такъв, Армен пристигна от Москва с един голям болничен аспиратор! Смаяхме се, когато го посрещнахме на летището, и го видяхме с тази апаратура! Чудехме се как го е пренесъл през митницата, но все пак той беше Армен Джигарханян, за него нямаше затворени врати! Този аспиратор буквално спасяваше живота на детето ни години наред. Ето, такъв беше Армен, човек от рядка порода… Такива хора вече няма, или, ако има, са съвсем малко.
-Как се справяте с изолацията и липсата на културни събития?
- Моята работа, т.е. – литературният труд, така или иначе изисква изолация и усамотение. Дори да не пишеш, имаш нужда да мислиш на спокойствие, да четеш, да имаш време да бъдеш със себе си, с „пишещото си същество”, да го чуеш какво ти говори. Така, че седенето вкъщи за мен не е толкова голям проблем. Но това, че не мога да се видя с близките си приятели, че вместо да се прегърнем стоим на разстояние и не си подаваме ръка дори, а после се дезинфекцираме – за мен това е част от обезчовечаването, за което споменах по-горе. И това, че се боиш да отидеш на театър, независимо от жалките 30% процента публика, които може и да са много по-малко в залата, също е потискащо… Че не можеш да направиш представяне на новата си книга и да събереш колеги и приятели, за да го отпразнувате заедно – това не е живот… И не може да продължава още дълго така. Защото постепенно заприличва на психотрилър…

Четете още: Леда Милева: Учете децата да обичат книгите!