Скъпи момичета, майки, баби, скъпи жени, вие не трябва да търпите. Не трябва да прикривате следите от шамара, нито синините. Вашият живот струва точно толкова, колкото на вашия приятел или съпруг. Нито повече, нито по-малко. И ако днес слагате фон дьо тен върху следите от насилие, утре близките ви може да търсят ковчег.
Животът е любов. А любовта няма нищо общо с шамарите, униженията, налагането. Любов е равносилно на грижа, на нежност, на споделяне.
Днес за пореден път прочетох, че някъде някой си е позволил да убие една жена. Убил е една майка. Оставил е едно дете сиротно и тъжно за цял един живот.
31-годишна жена от Враца бе намерена в дома си, заедно с 3-годишното си дете.
На 10 април медиите писаха: "46-годишна жена е била пребита до смърт от мъжа, с когото е живеела на семейни начала в София. За поредната жертва на домашно насилие в България разказаха нейни роднини. За убийството не бе съобщено в официалния бюлетин на МВР".
Случаите не са един или два. Те присъстват в сводките почти през ден.
Общо 27 жени са убити при домашно насилие за последните 12 месеца у нас, сочат данни на гражданския мониторинг. Две са жертвите само за последните 10 дни. Това посочва омбудсманът Диана Ковачева в резюме на Годишния доклад на институцията, внесен на 31 март в Народното събрание. Той е изпратен до председателя на 45-ото Народното събрание Ива Митева и председателите на шестте парламентарни групи, за да ги запознае с проблемите на гражданите, обърнали се за помощ към институцията през изминалата година. Ковачева припомня, че нееднократно е поставяла проблема на общественото внимание, но той все още не е намерил своето ефективно законодателно решение.
Трябва ли да мълчим? Не, трябва да крещим. Трябва да изискваме от закона най-тежкото наказание за убийците. Защото животът на тези 27 жени, независимо от ситуацията и обстоятелствата, струва колкото живота на всеки един друг човек на тази Земя. Безценен е. Само Бог може да реши дали някой трябва да живее или да умре.
Аз съм жена. И майка. Никога никой не си е позволявал да ми вдигне ръка. Но знам какво е да се съобразяваш с тежък характер. Знам какво е да бъдеш обект на вербално насилие. Да, вербалното насилие боли също толкова, колкото и физическото. Знам, че то може не само да изтрие усмивката от лицето ви, но и да ви накара да се чувствате нищожна, недостойна. Да се чувствате лоша майка, лоша съпруга, нежена...
Скъпи момичета, мястото на насилниците е в затвора. Защото насилието, независимо от неговата форма, е тежко престъпление.
И ние трябва да крещим. Като общество. Да помагаме, да споделяме, да подаваме ръка. Защото понякога, когато си част от ужаса, не виждаш изход. Защото, когато си финансово зависим, насилието сякаш става някак странно приемливо, нещо, което успяваме да извиним. А не бива. Защото това е вашият живот. И вие заслужавате да бъдете щастливи. Всяка жена заслужава да бъде щастлива. Да бъде обичана и обгрижвана.
И ние като общество трябва да заклеймяваме насилниците. Да ги показваме. И да повтаряме непрекъснато, че това, което правят не е признак на мъжественост. А е нещо неприемливо, нещо, което законът няма да толерира. Ние също.
Вие, които възпитавате дъщери, трябва всеки ден да им повтаряте, че животът е безценен. А насилието е престъпление. Ние, които отглеждаме синове, трябва да ги научим да уважават Жената. Дължим им го. За да не остават техните деца сирачета.
Разговорът е много дълъг. В него някак се включват и темите за възпитанието, примера, наследствеността, региона... Едно обаче е ясно. Трябва да има закон и той трябва да удря с цялата си сила по онези, които са дръзнали да вдигнат ръка срещу жена, срещу майка, срещу човек.