Това е историята на една млада жена, която не спира да вярва, че един ден ще се сдобие със своя рожба. Въпреки стряскащите диагнози на лекарите, въпреки петте процента шанс за забременяване, които те ѝ дават, въпреки опарициите, тя не губи нито за миг надеждата, че мечтата ѝ ще се сбъдне. Една история за изпитанията и силата по пътя към новия живот

"От малка си се представях майка и как всичко ти се случва по книга, но уви животът те завърта и не всичко е като в приказките. Моята история започна през 2018 г., когато един ден се появиха много силни болки. След доста прегледи установиха ендометриоза и киста в яйчника с такава структура, високи туморни маркери...

Една година поддържахме ситуацията с медикаменти, през тази година се запознах и с приятеля ми. Всичко ни се случи много бързо и неусетно започнаха опити за детенце. Но месеците минаваха, а то не се случваше. След една година започнахме да търсим основната причина и така се стигна до операция на кистата, която се оказа не толкова безобидна и малка, колкото докторите мислеха, много сраствания и инфекции беше причинила. Така след операцията бях с 1/3 яйчник, запушена тръба и втора нагъната. И обяснението, че имам шанс около 5% да забременея по естествен път.

Шок, пълен шок за мен! Е, за два месеца се стегнах, минах, преживях си го и си казах, нито си първата, нито си последната, която стига до ин витро, но, повярвайте, голям удар под кръста, чувстваш се малък, увреден и че хората те намират за различен. Но пък такива неща ме правят много силна и борбена, радвам се, че умея да се събирам. И най-важното ,човекът до мен наистина премина през всичко с мен и това определено е от голямо значение. В такива моменти разбираш, че си избрал правилния човек.

Когато разбрах, че нещата стоят по този начин, му казах, че има пълното право да си тръгне и да намери пълноценен човек, който да го дари с дете. А той ми отговори: Ти така ли би направила? За мен това означаваше много. Яйчниковият ми резерв е много изчерпан за възрастта ми - 29 год., казаха ми, че и инвитрото може да не стане лесно. Та минаха 7 месеца от операцията, началото на 2021 г. подадохме документи за фонда, бяхме одобрени и в края на март започнах стимулацията, април направихме пункция, на която успяха да извадят само 3 яйцеклетки. Но бяха достатъчни, бяха годни, и трите се оплодиха. Така върнахме 2 ембриончета и третото се развиваше по-бавно. Когато беше готово, го замразиха, започна чакането и вълнението, дойде денят за кръвния тест. Резултатът беше много нисък. Приех го добре, сравнително добре. По мой си начин, не го показах поне пред близките ми хора. Знам, че всеки те мисли.

Започна се новото умуване защо не се е получило. При един от прегледите се оказа, че имам септум, и решиха преди следващ трансфер да бъде премахнат. През юни 2021 г. направиха хистероскопия, махнаха септума и ми взеха имунологична биопсия, резултатът от нея беше лош. Пак кофти резултати, но пък разбраха причината. Организмът ми отхвърля плода. И взеха решение да пия антибиотици и кортикостероиди, за да потиснат имунната система. Начало на юли 2021 г. щеше да има трансфер, но, уви, нова киста.

Лекарят прекрати лечението и ми сложи блокираща инжекция. Така лечението се възобнови след средата на юли и ми включиха и хормони. И дойде денят за трансфера 2.08.2021 г., останал само 1 замразен ембрион, върнахме го. И така до 16.08.2021 г., когато направих кръвния тест. Страх ме беше да видя резултата, а моят приятел беше сигурен, че е станало. Резултатът беше много висок, но аз не можех да се зарадвам, не можех да повярвам, че е истина. Не исках никой да разбира. Така се свиваш в себе си, толкова прекрасно чувство, нашият момент! В 6-та гестационна седмица прокървях, беше през нощта, бяхме в Девин, сърцето ми слезе в петите, но се овладях. Отидохме в Смолян, най- близката болница беше там, прегледаха ме, всичко беше наред. Прибрахме се в София и след 4 дни се повтори, но тук се чувствах по-спокойна, оказа се, че имам леко отлепване и че ще се абсорбира след някоя друга седмица. Биха ми две седмици инжекции за задържане и всичко се оправи.

Сега бебчето се развива добре, моята бременност минава добре, с изключение на това, което разказах. В себе си изпитвам такова спокойствие, откакто разбрах, че съм бременна, а по принцип съм доста емоционална и първична. Сега съм толкова смирена и удовлетворена. На всеки пожелавам такова чувство да изпита. Душевно спокойствие. Щастливци и късметлии сме, стана по-лесно отколкото очаквахме. Само ще споделя още нещо. Когато замразихме третото ембрионче и върнахме двете само, аз тъгувах. Чувствах се, че все едно съм изоставила нещо някъде и то си седи там. А ето, с причина е било. Чакало си е момента, ние - него и то - нас!

Историята на Екатерина и Кристиян е част от кампанията на ДНК – “Направи го сега”. Целта на инициативата е да мотивира младите семейства в България да създадат деца навреме, като осигурява на 20 от тях материална подкрепа за първите 12 месеца от живота на детето им. Ако сте бременна, регистрирайте се на www.napravigo.bg.

Четете още: Защо е по-лесно да отгледаш дете на 25 години, отколкото на 40: Историята на една ученическа любов, прераснала в семейство