Това е история от войната. История за войната. За ужаса на войната. Но и история за надеждата и любовта. За вярата и несломимата сила на човешкия дух. Разтърсваща и поучителна, тази история от реалността, случила се само преди броени месеци под руините на кървяща Украйна, ни учи на най-важното – никога да не се предаваме.

Анна Зайцева е млада майка, която успява да оцелее със своя няколкомесечен син и още 17 деца след 67 дни блокада, прекарани в катакомбите на обкръжения от руснаците Азовстал в Мариупол, на десет метра под земята.

Родената в Мариупол преди 24 години жена преподавала френски в училище, преди да се озове в блокадата. Сега тя е жива, намира се в Западната част на Украйна с родителите си и със своя син Святослав. Успява да се отърве невредима заедно с малчуганите, за които се грижи неотлъчно в продължение на повече от два месеца в подземията на съветския стоманобетонен комбинат.

Преживяванията, за които смелата украинка разказва пред в. „Ла Република“, напомнят на онази незабравима и трогваща история от емблематичния италиански филм на Робарто Бенини „Животът е прекрасен“, разказваща за житейските несгоди на един италианец от еврейски произход по време на Втората световна война, който решил да използва своя хумор и въображение, за да помогне на сина си да оцелее в концентрационния лагер. За да го спаси физически и емоционално от ужасите на войната, той пресътворил цялата жестока действителност, случваща се около него и сина му, в забавна игра.

В катакомбите на металургичния завод Анна стъпва през февруари, когато момченцето ѝ било едва на четири месеца.

През повечето от това време младата жена държала в ръцете си една много специална книга – единственото ѝ и най-силно оръжие срещу войната. „Четях „Робинзон Крузо“ и така спасих децата си“, разказва Анна Зайцева пред „ла Република“.

За емоциите и преживяванията ѝ в подземията на завода разказва пред изданието Фабио Тоначи. „Само една млада майка би могла да призове онази сила, която да ѝ позволи да превърне ръждясалите тунели на Азовстал в острова на Робинзон Крузо. И да направи ужасяващото ехо от експлодиращите бомби основен инструмент в един въображаем оркестър“, пише журналистът.

„Бях там в продължение на 65 дни с моя син и 17 ужасени деца без техните настойници. Какво друго можех да направя, за да ги предпазя от този ужас?", преразказва той думите на Анна Зайцева, която отдала цялата си душа, колкото било по силите ѝ, на това да тушира целия този ужас, случващ се толкова близо до децата, в едно забавно и приятно приключение.

Анна помолила децата да рисуват плодове и сладкиши и след това да ги продават на въображаем пазар, намиращ се във вентилационната система. Вдъхновение за това тя почерпила от книгата на Даниел Дефо, за да предложи разходки до тъмните кьошета на бункера. На свещи четяла на малчуганите приключенията на Крузо, за да приспи по-малките, докато големите, обърнати на една страна тихо хлипали. Опора в тези трудни и изпълнени с изпитания дни е бил баща ѝ – Олег, който е музикант. Когато падали руски ракети, той нареждал децата в кръг и ги карал да пеят и пляскат в такт с избухванията.

"Там беше и моят съпруг Кирил. Работеше в стоманодобива, а след руското нахлуване постъпи в полка Азов. Последната ни прегръдка беше на 11 март, в тунелите. Донесе ми бебешки пелени и мляко на прах, което стоплих, като поставих метална чаша над една свещ. От стреса и недостатъчното хранене кърмата ми спря. Кирил ми даде и книгата на Даниел Дефо. Обещах му, че ако се върне жив, ще го даря с дъщерята, която толкова желаеше. Повече не съм го виждала, знам, че е ранен и е в Новоазовск, в ръцете на руснаците. Написа ми писмо", разказва Анна.

„В бункера имаше деца на възраст от 4 до 12 години. Бяха гладни и един ден нарисувахме върху листи плодове, зеленчуци, кока-кола и бисквитки и започнахме да си играем на кафене: идваха при мен да си купуват храна, плащайки с банкноти, които също измислихме сами. Едно от момичетата, Светлана, беше на 6 години, беше ужасена. Успях да я успокоя с обещанието за шоколадова торта: заклех се, че ако успее да издържи без да плаче, когато изляза навън ще ѝ купя цяла торта, с глазура“, споделя още младата жена.

От думите ѝ става ясно, че в убежището, нямало нито вода, нито ток. „Използвахме генератор, въпреки бомбардировките, мъжете излизаха всеки ден за дизелово гориво от резервоарите на тракторите. Подобно беше и с водата: имаше запаси, но само в определени точки в лабиринта на Азовстал. Бяхме си взели храна със себе си от вкъщи, беше готова още в началото на март. Шефът на завода се беше подсигурил и купил хранителни комплекти. Но в края на април те свършиха", продължава разказа си Анна.

Отиването до тоалетна също било изпълнено с трудности. Канализацията била отпреди половин век, а тръбите се запушвали веднага. Евакуиралите се изхождали в метални кофи, които те просто държали далеч от мястото, където спяли. „Знаете ли онази история за японски момичета, които могат да си измият косите само с чаша вода? Мислех, че не е възможно, обаче...“, допълва Анна.

„Имаше и друга тоалетна, горе на повърхността, която работеше, но представляваше риск за живота. Една по-възрастна госпожа отиде там, в този момент снаряд от минохвъргачка разбил огледалото и парчета от него се забиха в жената. Върна се цялата в кръв", разказва младата жена.

Сред нещата, които за Анна били най-трудни за обяснение на децата, били кървящите хора. За това, признава украинката, не ѝ достигало достатъчно въображение. „Казах им истината, защото не искахме да подценяват опасността. Обясних им войната по следния начин:

"СВЕТЪТ Е РАЗДЕЛЕН НА ДОБРИ И ЛОШИ, А ЛОШИТЕ ХОРА ПРАВЯТ ЗЛИНИ НА ДОБРИТЕ."

„Там, където живеехме, вентилационната система беше развалена. Само когато въртяхме вентилатора на ръка, влизаше свеж въздух. През първия месец можех да гледам слънцето, като се качвах горе за не повече от пет минути. След това стана твърде опасно.

Играехме си на училище, аз бях учител по френски, а баща ми – учител по ноти. Организирахме миниконцерти, помня, че направихме шест тържества за рождени дни, подаръците бяха хартиени цветя и направена от децата книжка с картинки. На 8 март момчетата направиха рап песен за жените.“

25 април бил най-лошият ден от престоя на децата в катакомбите на завода. Тогава се случил първият опит за евакуация. Когато излезли навън, били бомбардирани, четирима от тяхната група били ранени. По думите ѝ руснаците използвали една от онези свръхтежки бомби, които пробиват стоманени конструкции. Пет дни по-късно доживели и най-добрият ден – 30 април. Тогава всички успели да излязат благополучно от тунела – колкото и да треперели за живота си в този напрегнат момент, този път не стреляли по тях.

Миг преди това един от украинските войници ѝ предал писмо от съпруга ѝ Кирил, който се сражавал на друго място в огромния комбинат. „Вие двамата сте най-ценното нещо, което имам, и в този труден момент само мисълта за вас ме държи спокоен. Възхищавам ти се, Аня, ти си прекрасна и луда“, пишел любимият ѝ.

На 26 май двамата трябвало да отбележат първата годишнина от сватбата си, но не успяват да го направят. Кирил все още е сред редиците, биещи се за родината си. Малката Светлана пък днес вече е далеч от опостушената си родина. И със сигурност си е хапнала от бленуваната шоколадова торта с обещаната от Аня глазура.

След оцеляването си под земята, по време на което Анна Зайцева се грижи и спасява своето и още 17 деца, тя си прави татуировка. Надписът е на френски и гласи: "La vie est belle" ("Животът е прекрасен").

Четете още: Красивите модели, които повдигат духа на руските войници