В нощта на 18 май 1993 г. Босна и Херцеговина е раздирана от гражданска война, а Сараево е под обсада. Из сенките на града се промъкват мъж и жена. Придвижват се бавно, единственият им багаж е по една раница на гърба, а единствената им надежда – мостът Връбаня.

Целият град е под обсада, всички изходи са затворени, а двете сенки излизат от тъмнината и пристъпват плахо по моста. Планът им е задействан, трябва да избягат от Сараево и лудостта на войната, да се спасят, да спасят себе си и любовта си. Но остават завинаги там, на моста... Покосени от изстрелите.

Това е историята на Адмира Исмич и Бошко Бркич, родени през 1968 г. в Сараево и убити на 18 май 1993 година.

Адмира е босненка, а Бошко – сърбин. Учат заедно в гимназията и след това се сгодяват. Учат химия в университета. Но след началото на войната през 1992 г. остават в обсаденото Сараево. 14 месеца след началото на войната решават да избягат от Сараево и през контролираните от сърбите територии да заминат за Сърбия.

Дори плащат, за да избягат - 10 хиляди марки на Кело, човекът с най-голямо влияние по време на войната. Обещал е да подкупи снайперистите с парите. Но не се случва точно така. Когато са на средата на моста, снайперистите стрелят по тях. Бошко умира на място, а тя е ранена, но успява да го прегърне и да умре така - до него.

Трагедията им обикаля света, заради публикациите на чуждестранните репортери. Телата им остават там, непогребани цели шест дни. След това сръбските войници успяват да ги изтеглят. Погребани са на гробището Вранеш в Лукавица, в общ гроб. По-късно, през април 1996 г. са ексхумирани и погребани в Сараево, отново заедно. Завинаги.