Започвам този коментар с изричното уточнение, че не съм гледала постановката в театъра. Пуснах си я по-късно онлайн. Няма да коментирам добра ли е, лоша ли е. Друго ме подразни лично мен след вчерашните събития.

Факт е - хората сме различни. Едни се обиждаме на едно, други на друго. А и изкуството често осмива, определя, затова има различни жанрове. Всички познаваме "Бай Ганьо", чели сме "Мамино детенце". Но когато едно произведение мине държавните граници, когато постави на сцената едни герои и ги представи като български военни мъже, когато в основата на повествованието стои една война, причинила рана в исторически план, мисля че дори хората на изкуството трябва да пипат с ръкавици.

Толкова малко неща ни останаха днес, с които да се гордеем. Новата ни история уби всичко родно, покри го с воал на модерна безродност, на измислено поевропейчване и на странно желание да се харесаме на другите.

Всъщност, това не е от днес. А от време оно, когато ни се е налагало да се нагаждаме, за да запазим главите на раменете си, децата в домовете си и самите домове, църкви, сгради. Строили сме ги ниски, почти до земята, за да не скършим хатъра на поробителите. Днес се навеждаме без да имаме реални, физически поробители. Друг е въпросът дали сме независими финансово и политически.

За мен обаче е по-важно да бъдем свободни в душата си и в това, на което учим децата си. Да бъдем свободни в избора си. И в това - да се харесваме на себе си, не на тези или онези зад нашите граници. Важно е да имаме национално достойнство и да научим тези след нас, че са наследници на велики хора, на велики мъже, мъже, които не са свеждали глава нито пред ятаган, нито пред пасквили, нито пред т.нар. велики сили.

Та да се върна пак на постановката и Малкович. Живеем в свободен свят. Вероятно. Изкуството обикновено сближава, прескача граници, споделя емоции.

„Оръжията и човекът“, пиеса в три действия от световноизвестния ирландски драматург Бърнард Шоу, поставена за първи път през 1894 г., явно разделя обществото ни по една или друга причина. Тя може да бъде поставена във всеки един друг театър и зала, и това не би предизвикало коментари и протести. Убедена съм в това. Не беше нужно да бъде поставена в театъра, в който е влизал самият Вазов. Фактът, че въпреки писмата, изпратени до ръководството на театъра, въпреки протестите, тя все пак влиза в дневния ред на театъра, аз го приемам като опит за провокация.

Има и още един факт - че всички дати, на които постановката ще се играе, са свързани с историята ни - с тази история, която е част и от самата история на пиесата.
7 ноември - годишнината от битките при Сливница по време на Сръбско-българската война от 1885 г., които Иван Вазов, патронът на Народния театър, увековечава в „Новото гробище над Сливница“. Следваща дата е 8 ноември - денят на окупацията на Западните покрайнини - все още жива рана за българския народ. Представлението се играе и на 27 ноември – годишнината от подписването на Ньойския договор. Разбира се, възможно е това да е случайно, аз също си чета всеки ден хороскопа.

Излезе информацията, че в миналото пиесата на Шоу е била обект на остро обществено недоволство. През 1921 г. български студенти в Берлин и Виена я освиркват с думите: "Позор! Позор!", след което спектакълът е бил свален от репертоара.

Т.е. недоволството не е само днес, дори да искаме да го припишем на нарочни протести.

Изкуството трябва да сближава хората. Аз така мисля. То ни показва различни истории, характери, но не би трябвало да ни разделя по този грозен начин. Съжалявам за преживяванията на актьорите. Може би е било възможно да не минават през протестиращите, да използват страничен вход на театъра, за да се избегнат ескалациите.

Но съм абсолютно убедена, че когато различни общности споделят, че не са съгласни дадена постановка да се играе на сцената на един национален театър, неговото ръководство трябва да се съобрази с техните доводи и аргументи.

И още нещо - бих се радвала това недоволство да е също така добре изразено, когато убиват децата ни на пешеходни пътеки, когато нарушават правата ни на работещи хора, когато трябва да защитаваме социални придобивки и права. Иска ми се да имаме наистина едно будно гражданско общество, за което бирата и скарата не са единствено условие за щастлив живот, плюс плацикането в гръцко и турско. Да гледаш постановка на Джон Малкович само, за да си пуснеш селфи от театъра, защото се смята за модерно и много културно, не е проява на висша форма на Ентелигентност. Нали? Или греша...