В желанието си да отгледаме отговорни и силни личности понякога забравяме най-важното – че пред нас стои не бъдещ възрастен, а дете тук и сега. И в тази заблуда често отнемаме детството още преди да е започнало истински.

Авторката Юлия Гайнанова – писател и майка на две деца, споделя пред Theday.ru размисли, които са болезнено познати на много родители. Тя обяснява как понякога, без да искаме, под напора на умората и тревогите, натоварваме децата си с проблеми и отговорности, често пъти непосилни дори и за възрастните.

Бързането, което руши доверието

„Разбери го сам“, „Ти вече си голям“ – колко често тези думи се изплъзват от устата ни? И колко рядко си спомняме годините на детето? Пет? Шест? Седем? В тази възраст то няма нужда от наставления за самостоятелност, а от ръка, която го закриля.

Светът на децата тече в различен ритъм. Там бавността не е инат, а естественото темпо на израстване. В желанието си да ги подготвим за живота, рискуваме да изградим у тях чувство за несигурност и липса на опора. А без опора и доверие към родителя детето израства плахо и объркано.

Отглеждане на „удобни“ деца

Когато изискваме „нормално поведение“, когато очакваме емоционална зрялост от съвсем мънички същества, не говорим за възпитание. Говорим за натиск. За създаването на лично удобство. Да не плаче. Да не се сърди. Да не ни дразни.

Децата обаче не са програмирани да бъдат тихи и контролирани. Те са хора, които учат как да се справят с бурите в себе си. И имат нужда до тях да има възрастен, който не гаси тези бури, а ги разбира.

Сила без нежност е невъзможна

Всеки родител мечтае детето му да порасне уверено, независимо и силно. Но често под тази „сила“ разбираме нещо погрешно – ранна самостоятелност, емоционална сдържаност, „зряло“ поведение още в първи клас. Всъщност истинската вътрешна устойчивост не идва от принудата да пораснеш рано, а от това да се чувстваш в безопасност, обичан и приет такъв, какъвто си.

Силата не се изгражда там, където плачът е срам, а където има рамо, на което можеш да се облегнеш. Не се ражда там, където чуваме „стегни се“, а там, където ни казват: „Разбирам те. Тук съм.“

Детето, което не усеща подкрепа, ще се научи да „издържа“. Ще стане силно, но в тази сила ще има страх. Страх да поиска помощ. Страх да бъде слабо. Страх да бъде просто себе си.

Детството не е чернова

Живеем, сякаш детството е чернова, пробна версия на „истинския живот“, който започва някъде в бъдещето. Но детството е истински живот – неповторим, безценен и пълен със смисъл. Това е време, когато се създават вътрешни убеждения: „Заслужавам ли любов само когато съм послушен?“ или „Има ли място за мен такъв, какъвто съм?“Един баща споделя: „Дъщеря ми започна да се страхува да ми казва, че е уморена. Все ѝ казвах, че просто е капризна. Не разбрах как съм спрял да ѝ бъда опора.“Децата не трябва „веднага да разбират“. Те трябва да бъдат усещани, приемани.

МАМА И ДЕТЕ

Автор Ива Петрова

Бавните дни и бързите години: 4 безценни урока за отглеждане на радостни и успешни деца от популярен експерт по щастието

Автор Ива Петрова

Най-големият подарък е правото да бъдеш себе си

Не можем и не трябва да бъдем перфектни родители. Но можем да бъдем чувствителни. Емоционално интелигентни. Да казваме с думи и действия: „Ти си важен. Ти си точно такъв, какъвто трябва да бъдеш. С твоите страхове, сълзи, въпроси и бунтове. И аз съм с теб.“

Дете, което расте в такава среда, не се учи да се крие или защитава. То знае, че има място за него. Че не трябва да се доказва, за да бъде обичано.