Това състояние е не само предмет на философски размисли, но е и признато за сериозен психологически феномен, който влияе както на психическото, така и на физическото здраве.В съвременния свят, когато всеки има в джоба си телефон, игрова конзола и достъп до абсолютно всякаква информация, проблемът със самотата придобива нов, парадоксален и плашещ мащаб.

Парадокс! Можеш да общуваш с когото си поискаш, хиляди събеседници за всеки вкус, но по някаква причина често не те напуска дълбокото, понякога на екзистенциално ниво, усещане за тотална самота.

Психиатърът Александър Мещеряков, автор на книгата „Сбогом, тревожност. Как да се сприятелим с тревогата и да живеем спокойно, без да се паникьосваме“, открои 7 основни признака, които говорят за преход от обикновеното усещане за самота към опасната ѝ, тотална форма.

Тоталната самота не е въпрос на статистика. Не става дума за броя на приятелите в социалните мрежи или контактите в телефонния указател. Не е за броя на последователите и харесванията в социалните мрежи.

Това е вътрешно усещане, че си зад стъклена стена. Човек може да е заобиколен от колеги и познати, но същевременно да се чувства абсолютно невидим, неразбран и неспособен на истинска, дълбока емоционална връзка.

Такова състояние е тих, но мощен провокатор на депресия и тревожни разстройства.

Игнорирането на тези признаци е подобно на пренебрегването на симптомите на сериозно физическо заболяване. Колкото по-дълго човек остава сам с това чувство, толкова по-дълбоко потъва в неговата фуния, от която става трудно да се измъкне сам.

7 тревожни сигналаПостоянно усещане за празнота и ненужност. Това не е просто тъга. Това е дълбоко усещане, че присъствието ви в света няма никакво значение. Човек се чувства като призрак: действа, говори, но е убеден, че отсъствието му няма да промени нищо в живота на околните. Появява се болезнено убеждение в собствената незначителност и липса на стойност за другите.

Пълна липса на „свои“ хора. Може да сме заобиколени от познати, колеги, дори членове на семейството, но катастрофално да ни липсва човек, с когото можем да бъдем себе си, да споделим страховете, радостите и съмненията си. И да не се страхуваме, че ще бъдем разбрани погрешно или осъдени.

В киното и литературата е описан синдромът на „излишния човек“: устойчиво усещане, че ви канят от учтивост или съжаление, че всяка компания ще си прекара чудесно и без вашето присъствие. И е тъжно да осъзнаеш, че героят от книгата и ти самият имате много общо.

Цинично и недоверчиво възприемане на всякакви отношения. Всички опити за сближаване, запознанство или проява на внимание от страна на други хора се възприемат с подозрение и незабавно се обезценяват. Задейства се мощен защитен механизъм: човек се убеждава, че всички отношения са повърхностни, дори користни и в крайна сметка ще донесат само разочарование и болка. Особено често такива чувства могат да се появят след психотравма, получена в младостта. Това убеждение се превръща в самоизпълняващо се пророчество, което кара човека да отблъсква дори малкото ръце, протегнати към него. Едновременно жадуваме за връзки и се страхуваме от тях.

Емоционално вцепеняване. Постепенно изчезва способността да се изпитват и споделят емоции. Събития, които преди са предизвиквали жива реакция — радостна новина или тъжна вест — сега се възприемат като нещо далечно и нереално. Светът губи цветовете си и се превръща в сив фон. Изчезва мотивацията да се прави каквото и да било, защото така или иначе няма с кого да споделиш резултатите и преживяванията.

Натрапчиво избягване на социални контакти, което може да прерасне в социофобия. Мисълта за всяко социално взаимодействие, например да си запишеш час за лекар или да отидеш до магазина, предизвиква пристъп на тревожност. Онлайн услугите помагат — 5 минути в интернет и хладилникът е пълен. Няма нужда да взаимодействаш с никого, да говориш, да гледаш в очите.

Човек започва да планира маршрути, за да не срещне познати, отказва покани, измисляйки сложни извинения, предпочита онлайн общуването пред всяко лично, но и него свежда до минимум.

Дори в социалните мрежи има режими, при които никой не вижда дали си прочел съобщението. А щом не си го прочел, може и да не отговаряш. Ще отговоря някога, ако не забравя. Изолацията се превръща в доброволно, но мъчително затворничество, пише TheDay.

Нарушаване на режима и пренебрегване на основните нужди. Ритъмът на живот се нарушава напълно.

Нощното безсъние се сменя с дневна сънливост, храненията стават хаотични (изчезване на апетита или, обратно, компулсивно преяждане „от скука“). През нощта можеш да се разсейваш, скролвайки видеа.

През деня — да се преструваш, че работиш. Подреждането на дома изглежда безсмислена загуба на сили, защото никой не го вижда и не го оценява.Психосоматични прояви и влошаване на физическото здраве. Продължителната тотална самота е хроничен, изтощителен стрес за организма. Тя престава да бъде просто душевен проблем. Появяват се често главоболие, проблеми със стомашно-чревния тракт, обострят се всички хронични заболявания, намалява имунитетът. Тялото подава сигнали, но разумът се опитва да не ги забелязва.

Защо това състояние е критично опасно?

Главната опасност е порочният затворен кръг. Колкото по-самотен се чувства човек, толкова по-силна е неговата тревога и недоверие към света, което го кара да се изолира още повече. Светът се свива до размера на екрана на смартфона.

Мозъкът, лишен от качествена социална стимулация, буквално започва да се пренастройва на режим на оцеляване в опасна среда. Рисковете от развитие на психично разстройство нарастват многократно.

Причините? Огромното количество информация. Светът е бърз, постоянно променящ се. Нашият мозък е почти същият, какъвто е бил преди 500 години. И дори по-рано. Обемът информация, получен за един ден, е равен на информацията, която селянин през Средновековието е получавал за цял живот. Мозъкът не успява да се справи.

Светът е непредсказуем. Всеки човек, живял много отдавна, е знаел какво ще прави утре, след месец и дори след десетилетия.

Престанали сме да чуваме и усещаме тялото си. Колко крачки сте направили днес? Протегнете се точно сега! Колкото по-приятни са усещанията, толкова повече ви липсват.

Не умеем да забавяме темпото, да се „заземяваме“ и да живеем в момента. Тичаме след успехи и кариера! Съвременното консуматорско общество само подклажда стремежите ни да живеем в бъдещето.

Към кого да се обърнем и какво да правим?

Първата и най-важна стъпка е признаването на проблема. Не бива тези симптоми да се приписват на лош характер, мързел или временни неуспехи. Необходимо е да се осъзнае, че това е състояние, което изисква помощ.

Следващата стъпка е обръщане към специалист: клиничен психолог или психотерапевт. Това може да бъде както лична терапия, така и групови срещи. Именно терапията помага безопасно да се разкъса порочният кръг, да се намерят дълбоките причини за такова състояние, да се преработят травмите и страховете и постепенно да се възстановят опорите за завръщане към живота.

Успоредно с професионалната помощ е важно да се започне с малки стъпки, които не изискват огромни усилия: да се подреди едно чекмедже на бюрото, да се излезе на 15-минутна разходка в парка. Отново да се опитате да почувствате тялото си. Все пак не сме родени да седим в офис, да караме кола. Създадени сме от природата за природата. Трябва да ходим. Това е най-простото и най-ефективното. 10 хиляди крачки на ден е минимумът, който може да се направи за тялото. Повече може, по-малко не бива!

Може да опитате да възобновите старо хоби, с което сте се занимавали в училище и ви е носело удоволствие. Рисуване, моделиране, сглобяване на модели. А колко тематични клубове има! Там общуването ще бъде неформално, чрез обща дейност. Целта не е моментално да се сдобиете с десетки приятели, а отново да се научите да усещате връзка със света и със себе си, да излезете от състоянието на невидимост.

Тоталната самота не е присъда. Това е сериозен вик на душата за помощ, който е важно да бъде чут навреме както от самия човек, така и от неговите близки.

НОВИНИ

Автор Woman.bg

Търсенето на идеалния партньор може да доведе до самота

Автор Woman.bg