Едрите снежинки танцуваха над малкия град като хиляди бели пера, а прозорците блещукаха в топла светлина. Беше навечерието на Коледа, а малкият Марин подскачаше по улицата, сякаш самият вятър го носеше.

В ръцете си стискаше най-ценните подаръци, които бе получил от Дядо Коледа – чифт нови обувки с червени подметки, които светваха леко, когато стъпва, и малък сребърен часовник с гравирана фигура на водно конче.

– Ще умрат от завист приятелите ми! – мислеше си той, съзерцавайки блестящите си стъпки в снега. Искерно вярваше, че няма по-щастливо момче от него тази вечер.

На площада, между смърча с разноцветни лампички и сергията с домашна лимонада, Марин видя момче на неговата възраст. То стоеше неподвижно, слушаше коледните камбанки и се усмихваше едва забележимо. Виждаше го за първи път. Марин се стрелна към него, нетърпелив да се похвали с новите си придобивки.

– Виж! Виж обувките ми! Свeтят! – извика той и ги опря почти в краката на момчето. Никаква реакция. Марин присви очи и разкопча китката на ръкавицата си.

– А това? Часовникът! Сребро е! И виж морското конче. Като истинско е с тези пъстри цветове!

Момчето не погледна часовника. Наведе само леко глава, сякаш слушаше внимателно гласа му. Марин се намръщи. За миг се почувства... пренебрегнат.

– Хей, ти въобще гледаш ли? – попита раздразнен.

Непознатото момче обърна лице към него. И тогава Марин видя, че очите му излъчваха странно спокойствие, но не фокусираха нищо. В този момент към него се приближи момиче с буйни медени къдрици, които проблясваха игриво изпод зелената ѝ шапка като златни струи светлина, хвана ръката на момчето, погледна Марин право в очите и му прошепна:

– Той не вижда..., не може да види обувките ти. Нито часовника. Но те чува.
– И звездите чувам, когато падат. – добави непознатото момче.

Вятърът сякаш спря. Коледните лампички изведнъж заблестяха още по-силно. А в сърцето на Марин нещо се разтопи. Той се почувства малък. Много малък. Всички хвалби, трепетът от подаръците, гордостта му, всичко му се стори изведнъж безсмислено. Защото какво значи да имаш най-хубавите обувки, ако някой до теб никога няма да ги види? Какво значи сребърен часовник, ако друг дори няма представа какво означава това.

После непознатото хлапе добави:

– Но чувам как обувките ти се смеят в снега. И това е красиво. Разкажи ми… как изглеждат?

Този въпрос промени всичко. Тримата тръгнаха заедно покрай коледните сергии, изпълнени с цветове и аромат на печени дюли и канела. Марин се усмихна с тиха, непозната за него топлина и започна да разказва – за светещите подметки, за часовника, приличащ на миниатюрен заледен прозорец, за фигурката на морско конче. Разказваше бавно, внимателно, сякаш рисуваше с думи. Момчето слушаше и понякога кимаше, понякога се усмихваше така, че лицето му светваше повече от всички лампички наоколо.

– Благодаря ти – каза той накрая. – Ти виждаш за нас двамата.

Марин замълча. Никога преди не беше мислил, че да виждаш е дар. Истински дар. Той свали часовника си и го постави в ръцете на момчето.

– Но ти можеш да чуваш по-добре. Опитай да чуеш как тиктака. Това е нашият коледен часовник. Ако искаш…, може да сме приятели.

Незрящият малчуган му се усмихна. Момичето с медените плитки до него погледна Марин право в очите. Прегръдката на топлия ѝ поглед го накара да се изчерви, изпълни ги с топлина, каквато дори уютът на камината у дома никога не бе го изпълвала.

– Благодара ти! Не бях виждала брат ми от много време да се усмихва така. Някой най-после го видя със сърцето си, не само с очите си.

И в онзи миг, под грейналата над... коледна звезда, Марин почувства най-голямото чудо. Че сърцето му е станало по-голямо.

Коледа не беше вече само подаръци. Беше светлина, която се ражда между две деца, дори когато едното не вижда с очите, а само със сърцето си.

–––––––

Приказката е вдъхновена от една от историите в романа "Сърце" на Едмондо де Амичис.