Снежинките танцуваха бавно, носейки се над квартала като пухкави малки облачета, обсипвайки го с бяла и приказна тишина. Светлините на прозорците трептяха празнично под блясъка на коледните лампички, а топлината от камините се усещаше дори отвън. Оставаха няколко дни до Коледа. Само едно прозорче беше тъжно и без декорации. Това на Томи.

Той бързаше задъхан по улицата, стиснал в ръце малко пликче с писмо за Дядо Коледа. "Моля те, нека гората зад нашия квартал да остане", бе написал той на листчето, адресирано до Добрия старец. Томи спираше за момент, за да си почине, и наблюдаваше как снежинките се залепят за ръкавиците му. – Моля те, животните да имат дом. – шепнеше той думите в писмото, което притискаше до сърцето си.

Томи знаеше, че това желание е странно за коледно писмо. Повечето деца молят за играчки, велосипеди, сладки, за нови коледни чорапи или дрехи. Но той мечтаеше за гората..., където се криеха катеричките, малките сови и заека, който винаги се показваше изневиделица, близо до пътеката.

В последните седмици чуваше разговорите на възрастните, за онези ужасни планове, които включваха изсичането на дърветата за строеж на нова сграда. Такова нещо нямаше как да не събуди негодувание в душата на Томи.

Докато вървеше към специалната пощенска станция, където децата изпращаха желанията си до Дядо Коледа, той срещна своята съседка госпожа Милена, която носеше голяма чанта с коледни сладки. Тя усети тревогата му.

– Какво те тревожи, Томи? – попита го с топъл глас.
– Гората... Тя ще изчезне. И животните… Никой няма да им помогне. – Томи стисна писмото с малките си пръстчета. – Моля, нека имат безопасен дом!

Госпожа Милена се усмихна леко. – Знаеш ли, може би можем да направим нещо заедно. Коледа е време за чудеса, а чудесата се случват, когато хората се обединят. Достатъчно е да споделиш тревогата си с всички около теб.

На следващия ден Томи се срещна с приятелите си от училище. Колко тъжен би бил кварталът, ако гората изчезне, каза им той. Те започнаха да събират подписи за запазването на Зелената красавица, както обичаше да я нарича той, да пишат писма до кмета и дори решиха да направят малки коледни картички с послания за животните. Медии и съседи, дори непознати хора от квартала започнаха да се присъединяват. Всеки носеше от себе си по малко надежда, топлина и вяра, че доброто може да победи.

В навечерието на Коледа, точно когато първите звезди заблещукаха в нощното небе, Томи отправи взор към гората. Снегът блестеше по клоните като диамантен воал, а вятърът носеше песента на синигерите, чиито звънки стрели караха въздуха да вибрира като кристални кампанки. Само преди час се бе случило чудото. Томи бе прочел в новините, че гората ще остане, а животните ще имат дом.

Колко щастлив само беше той! Малките катерички го наблюдаваха от дърветата, една сова току се прокрадна между клоните, а заекът изскочи от снега и го загледа в очите, сякаш искаше да му благодари. Томи почувства топлината в сърцето си, която не можеше да се сравни с никакъв друг подарък.

– Благодаря! – прошепна той. – Благодаря, че ме послуша, Дядо Коледа, и че помогна на всички тези хора да чуят молбата ми!

И тогава разбра истината за Коледа. Чудесата не са само подаръци под елхата. Чудесата са, когато всички хора, водени от доброта и вяра, се обединят под една обща и благородна цел, за да защититят онова, което обичат.

И под грейналото над гората звездно небе Томи почувства най-голямото чудо. Че доброто, родено от сърцето на дете, може да промени света. Томи се прибра у дома с усмивка по-ярка от всички коледни светлини. А най-светлото прозорче в целия квартал, обляно цялото в най-пъстрите и жизнерадостни коледни лампички, беше... неговото.