Нашите взаимоотношения, работа, рутина и избори често изглеждат приемливи, логични и лесно обясними. Отвън всичко има смисъл. Но отвътре много хора прекарват години в ситуации, които тихо, а понякога и шумно, ги правят нещастни.

Това не са предизвикателства, които ни развиват. Това са условия, които ни изтощават.

Те ни отклоняват от оста ни. Те създават постоянно, досадно вътрешно усещане, че нещо не е наред, че това не е животът, който наистина искаме, дори когато не знаем точно какво бихме искали вместо това.Свързваме се с хора, около които телата ни никога не се отпускат напълно. Смеем се, говорим си, планираме, но под всичко това има тихо напрежение.

Оставаме лоялни към приятелства, които ни карат да се чувстваме изтощени, не защото ни подхранват, а защото не искаме да изглеждаме неблагодарни или „лоши“.

Работим в среда, която изисква от нас да се свиваме, да се втвърдяваме или постоянно да играем версия на себе си, която е по-приемлива от истинското ни аз.

Продължаваме да се връщаме на места, буквални или емоционални, които нервната ни система отдавна е определила като опасни, но ние упорито наричаме „нормални“.След това се чудим защо сме постоянно уморени, защо се чувстваме празни, раздразнителни или странно откъснати от собствения си живот. Чудим се какво не е наред с нас, защо нямаме повече воля, мотивация или благодарност. Но това не е проблем на характера или дисциплината. Това не е липса на сила, а проблем на способността да разпознаваме кое ни подхожда и кое не.

Способността да разпознаваме кое е добро за нас и кое не е форма на сигурност.

Тази способност не означава да бъдеш придирчив, студен или уклончив. Не означава да създаваш стерилен, без дискомфорт живот, където всичко е удобно и емоционално зряло.

Такъв живот почти не съществува. Способността да разпознаваме какво работи за нас и какво не е нещо много по-основно и същевременно по-взискателно от това.

Това е умението да забелязваш какво наистина ни подкрепя и какво ни изтощава и да позволяваш на тази информация да има тежест.Да имаме тежест, достатъчно голяма, за да ни попречи да живеем на автопилот.

Достатъчно голяма, за да ни принуди да правим избори, които защитават нервната ни система, вместо постоянно да я жертваме.

Достатъчно голяма, за да спрем да наричаме щетите „растеж“, само защото сме се научили да ги толерираме. Не всяка болка е трансформираща. Не всяка издръжливост е добродетел. Понякога най-зрялото нещо, което можем да направим, е да си признаем, че нещо не работи и да спрем да се насилваме да си стоим там.Когато започнем да развиваме тази способност да разпознаваме кое ни подхожда и кое не, животът не става перфектен, но става по-почтен, пише Skopieinfo.

Губим се по-малко в роли, които не ни принадлежат. Пилеем по-малко енергия, доказвайки, че можем да се справим с всичко. Започваме да слушаме телата си като източник на информация, а не като пречка. И бавно, без грандиозни обрати, се доближаваме до себе си.

Не защото бягаме от тежестта на живота, а защото избираме да не живеем в постоянно вътрешно противоречие.