Много родители се сблъскват с една и съща ситуация – детето не може да си играе само. Наоколо има планина от играчки, телевизорът е включен, телефонът е подръка, а то все пак отива при мама и казва: „Скучно ми е“. Детският невропсихолог Валентина Паевская обяснява пред Psychologies защо се случва това и как да го поправим.

Причината не е в характера на детето или в липсата на играчки, а в средата. Предишните поколения деца са израснали там, където възрастните постоянно са правели нещо с ръце: пекли са, поправяли са, шиели са, дялали са. Детето е наблюдавало и е възпроизвеждало видяното в играта си. Именно така работи детското мислене до тригодишна възраст, детето не измисля, а повтаря след възрастния.

А какво се случва днес? Децата виждат майка си, която стои до прахосмукачката робот или гледа в телефона. От тази картина не може да се роди сюжет за игра. Точно затова по-възрастното поколение искрено не разбира защо самостоятелната игра се е превърнала в проблем, в тяхното детство средата сама е създавала всичко необходимо. Днес тази среда трябва да се изгражда целенасочено. Ето как да го направите.

1. Премахнете анимационните филми

Малкото дете има ограничен запас от концентрация на вниманието и това е напълно нормално. Няколко минути с количка, пет минути с кубчета, това е пълноценна работа за детския мозък. Целият този малък ресурс трябва да запълва деня на детето.

Съвременните анимационни филми са създадени така, че да задържат вниманието неестествено дълго, бърза смяна на кадри, ярки цветове, алгоритмично изчислен ритъм. Нервната система на детето „прегрява“ и след изключване на екрана то вече не е способно да премине към спокойна игра, просто няма сили за това. Външно това изглежда като каприз и настояване отново да му се пусне нещо. Много майки в този момент си мислят, че детето просто не иска да играе. Всъщност то иска, но ресурсът му е изчерпан.

Представете си, че се прибирате у дома след изтощителен работен ден. Уморени сте до такава степен, че не можете да се накарате да правите дори неща, които обикновено ви носят удоволствие. Среща с приятел, любим филм – възможностите са налице, но силите ги няма. Точно така действат анимациите на детската нервна система в ранна възраст.

До тригодишна възраст се препоръчва анимационните филми да бъдат напълно изключени. След това – със строг лимит във времето. Вместо екран чудесна алтернатива са диафилмите: картината е статична, текстът се чете на глас от родителя и мозъкът на детето е принуден сам да доизгражда историята. Именно това въображение по-късно се превръща в основа на самостоятелната игра. Аудиоприказките работят на същия принцип: детето чува думите и създава образи в съзнанието си, вместо да получава готова картина отвън.

2. Покажете сюжет, преди да очаквате игра

Повечето родители пропускат тази стъпка, защото им се струва очевидна. Но точно тук се решава всичко. До тригодишна възраст децата имат нагледно-действено мислене, те не измислят игра от нищото, а възпроизвеждат това, което са видели. За да знае детето какво да прави с една количка, то трябва да е видяло как се играе с нея.

Показвайте сюжети сами, всеки ден, целенасочено. Как да го направите? Вземете количка и говорете на глас: „Количката отива в гаража. Гаражът е ето това кубче. Количката се счупи – взимаме пръчица и я поправяме“. Вземете кукла и развийте история: събуди се, закуси, отиде на разходка, върна се, заспа. Сюжетът се разгръща, обогатява се с детайли, разклонява се.

За това са нужни около две седмици по 15–20 минути през първата половина на деня. След това давате същите играчки и се отдръпвате. В началото детето ще възпроизвежда точно това, което е видяло от вас, дума по дума и действие по действие. След това ще започне да добавя свои елементи. Това е моментът, в който се ражда самостоятелната игра.

3. Намалете броя на играчките

Мозък, който няма голям избор, се учи да работи с това, което има. Точно това се нарича концентрация на вниманието. Петдесет колички не правят детето по-богато в игрови смисъл, а разпиляват вниманието му в петдесет различни посоки едновременно. Стая, затрупана с играчки, не е развиваща среда, а визуален шум. Същото това дете, когато е на разходка с тротинетка и топка, прекарва два часа без нито едно оплакване. Няма избор – и мозъкът се включва.

4. Учете го да създава, а не само да използва готовото

След тригодишна възраст въображението на детето започва да работи активно. Пръчката се превръща в самолет, празната кутия – в къща, а царевичен кочан – в кукла. Това е ключов етап, в който детето се учи да вижда потенциал в обикновените предмети. Насърчавайте го да използва природни материали, празни опаковки и всичко, което може да бъде преобразено. Така то развива креативност и се научава да създава свой собствен свят за игра, вместо да разчита единствено на готови решения.

Идва момент, в който е нужно да направим следващата стъпка в развитието на детето: да го научим не просто да играе с готовите си играчки, а само да създава елементи и допълнения към играта.

Представете си, че играете на магазин. Нужни са ви пари – нарежете хартия. Трябва ви стока – използвайте чашки от кисело мляко, кубчета и всичко, което намерите. Касовият апарат може да бъде обикновена кутия. Дете, което е изработило нещо за играта със собствените си ръце, се отнася към него по съвсем различен начин, отколкото към готовата играчка от магазина. То е вложило усилие и играта е придобила нова стойност за него.

Точно затова в магазините си струва да обръщате внимание на комплектите от типа „направи си сам“: не готов замък, а части за сглобяване; не оцветена ферма, а фигурки, които детето само трябва да подреди и аранжира.

Зад това стои разбирането за нещо много просто: играчката, която изисква участие от страна на детето, го развива по коренно различен начин от онази, която е достатъчно просто да гледа.

МАМА И ДЕТЕ

Автор Ива Петрова

Мъдростта на детското сърце в притчата за момчето и морските звезди

Автор Ива Петрова

Около седемгодишна възраст игровата дейност естествено отстъпва място на учебната, тъй като мозъкът се пренастройва. Но дете, което се е научило да твори в играта, няма да се изгуби. Това умение се прелива в хобита: то строи, рисува, програмира, майстори. Такова дете може да се занимава само, не защото някой го забавлява, а защото самото то умее да създава.

Тук е важно да се подчертае какво стои в основата на всичко това. Дете, което се е научило да играе самостоятелно, ще може и да учи самостоятелно. Самостоятелната игра изисква същите умения като самостоятелното учене: способност за изграждане на план за действие, поддържане на вниманието върху задачата и довеждане на започнатото докрай. Когато тези умения са формирани чрез нещо приятно – играта – те лесно се пренасят и към дейности, които може да не са толкова харесвани, но са необходими.

Ето защо разговорът за самостоятелната игра не е просто разговор за играчки или за свободно време, а за това какъв човек ще стане вашето дете.