Новината, че стотици тол камери вече ще следят не само за винетки и тол такси, а и за превишена скорост, отново раздели обществото. За едни това е необходимата крачка срещу безумието по пътищата. За други – поредният начин държавата да събира глоби. Трети пък изтъкнаха, че камерите дори могат да се окажат опасни за шофорите. Според тях рязкото спиране пред такава камера в опит да бъде избегната санкция може да доведе до загуба на контрол, удар и тежко произшествие.

Проблемът не е в липсата на камери, а в липсата на отговорност

Истината е, че камерата е безпристрастна. Тя няма емоции, не се влияе от самочувствието на водача, от марката на автомобила му или от това дали някой се чувства над закона. Тя просто записва. Но камерата има един голям недостатък – тя може да измери скоростта на автомобила, но не може да измери липсата на разум. Защото проблемът по българските пътища никога не е бил само в липсата на техника. А в онзи момент, когато някой завърта ключа на автомобила и забравя, че зад волана не управлява просто машина, а стотици килограми метал, които могат за секунди да се превърнат в смъртоносно оръжие.

Ето защо камерите не трябва да бъдат възприемани като враг на водача, а като граница срещу безотговорността, те не наказват разумния шофьор, а само този, който вярва, че правилата са създадени за другите. А такива у нас – бол. Проблемът в българското общество е в културата на движение, в усещането, че правилата са за другите, че няколко километра повече не са опасни, в криворазбраната представа, че агресивното шофиране е знак за сила. А всъщност е точно обратното. Демонстративното натискане на газта, рисковите маневри и желанието да покажеш превъзходство на пътя често не са израз на увереност, а на вътрешна несигурност – опит човек да докаже стойността си чрез мощността на автомобила, вместо чрез собственото си поведение.

Пътят като огледало на обществото

Тол камерите няма да решат сами проблема. Те няма да спрат човек, който кара пиян. Няма да върнат детето, което е било блъснато на пешеходна пътека или е пътувало в автомобил, блъснат от тир. Няма да сложат край на черната статистика, зад която стои човек – майка, която чака детето си; дете, което никога повече няма да прегърне родител; семейство, което ще празнува празници с един празен стол.

Но могат да направят нещо важно – да покажат, че пътят вече не е място без правила. Защото истинската промяна няма да дойде само от обектива на камерата. Тя трябва да започне от начина, по който мислим.

Смразяващата статистика

През 2025 г. в България отново стотици семейства платиха най-високата цена на пътя. Макар страната ни да отчита известно подобрение спрямо предходни години, България продължава да бъде сред държавите в Европейския съюз с най-тежки показатели по отношение на пътната смъртност.

Цифрите говорят безмилостно. По последните сравними европейски данни България е с около 74 загинали на 1 милион жители, докато средното ниво за Европейския съюз е около 44 загинали на 1 милион жители. Това означава, че рискът да загинеш на български път е значително по-висок от средния за Европа.

За сравнение:

България – около 74 загинали на 1 милион жители;
Гърция – около 64 загинали на 1 милион жители;
Испания – около 35 загинали на 1 милион жители;
Германия – около 33 загинали на 1 милион жители;
Нидерландия – около 31 загинали на 1 милион жители;
Дания – около 24 загинали на 1 милион жители;
Великобритания – около 24 загинали на 1 милион жители;
Швеция – около 20 загинали на 1 милион жители.

Между 74 и 20 не стои само разлика в пътната инфраструктура или автомобилния парк. Между тези числа стоят различни модели на поведение, различно разбиране за отговорността и различно отношение към човешкия живот.

България е близо четири пъти по-зле от Швеция – държавата, която от години е световен пример с концепцията, че нито една човешка жертва на пътя не трябва да бъде приемана като неизбежна. Разликата с Великобритания също е показателна – страна с гъст трафик, огромен брой автомобили и милиони ежедневни пътувания, но с почти три пъти по-ниска смъртност спрямо България.

Гърция също е интересен пример. Тя дълго време беше сред проблемните държави по пътна безопасност, но през последните години започна последователно да подобрява показателите си. Европейската комисия отчита значителен спад на жертвите там през 2025 г., което показва, че промяната е възможна, когато контролът, санкциите и културата на движение вървят заедно.

Но разликата между нас и държавите с по-безопасни пътища не е само в размера на глобите. Разликата е в отношението. Защото там правилото не се възприема като ограничение, което трябва да бъде надхитрено, а като мълчалив договор между хората, като обещание, че всеки ще пази живота на другия. Защото на пътя никой не е сам. Всеки водач е част от една невидима верига, в която една грешка може да прекъсне нечий живот завинаги.

Глобата – наказание или просто неудобство?

Един от големите проблеми у нас е, че за много нарушители глобата все още не се възприема като сериозна последица. Тя често се приема като досаден разход, като цена за нарушението, а не като предупреждение, че поведението им поставя чужд живот в риск. В България например за превишена скорост в населено място глобата до 10 км/ч над ограничението е около 10 евро; от 11 до 20 км/ч – около 25 евро; от 21 до 30 км/ч – около 50 евро; над 50 км/ч – 350 евро, като следват и допълнителни санкции.

За навлизане в пешеходна зона с автомобил – 20 евро. За преминаване на червен светофар – 75 евро. За използване на мобилен телефон по време на шофиране – 25 евро. Непоставен предпазен колан – 25 евро.

За сравнение, в Гърция подходът през последните години е към значително по-сериозни последици за опасното поведение на пътя. При част от тежките нарушения санкциите вече са в размер на 350 евро, а често са придружени и от временно отнемане на свидетелството за управление. Такива санкции се прилагат например при сериозно превишаване на скоростта, непоставен колан и на пътниците на задната седалка, използване на мобилен телефон по време на шофиране и нарушения, които създават непосредствен риск за останалите участници в движението. Преминаването на червен светофар също се третира като едно от най-опасните нарушения, защото не става дума просто за неспазване на правило, а за създаване на ситуация, в която някой друг може да плати цената на чуждото безразсъдство.

Крайно време е да стане ясно, че когато нарушението има символична цена, някои водачи го приемат просто като неудобство, като дребна неприятност. Когато обаче зад него стоят сериозни санкции, загуба на права и реални последици, правилото вече не изглежда като ограничение, а като граница, която пази живот. А човешкият живот няма цена. Затова и наказанията за поведение, което може да го отнеме за секунди, не могат да бъдат символични!

НОВИНИ

Автор Антония Михайлова

Когато предупрежденията не стигат: Колко още трамваи трябва да дерайлират, за да се промени системата?

Автор Антония Михайлова

Отговорността е най-важният пътен знак

Да, трябва да има по-високи глоби за тежките нарушения. Трябва да има постоянен контрол. Трябва да има реална отговорност. Но преди всичко трябва да променим културата на движение. Да сме наясно, че всеки път, когато завъртаме ключа, не потегля само автомобилът. Потегля и отговорността за живота – нашия, на хората до нас и на онези, които никога не сме срещали.

И докато не осъзнаем, че шофьорската книжка не е право да властваш над пътя, а обещание, че ще пазиш живота на другите, и докато този обет не стане част от съзнанието ни, нито една камера няма да бъде достатъчна.

Камерите сами по себе си не печелят войната по пътищата. Но когато зад тях стоят реален контрол, бързи процедури и истински санкции, те могат да спасяват животи. Защото камерата може и да не промени характера на водача, но може да промени поведението му. А понякога един навреме свален крак от педала на газта е всичко, което дели живота от трагедията.