Понякога времето сякаш застива – прегъната страница на книга, в която действието спира не на място. Не се случва нищо. Само говорът не спира. Безкрайно бръщолевене за всичко, което остава без значение. Укор и гняв. Часове, преди умопомрачението да ни превземе окончателно.

Небето просто е синьо на цвят. Морето само го имитира. Дъждът никога не е син, въпреки че също е вода. Просмуква ни в сивата си прегръдка и постепенно губим цвят. Усмихваме се черно-бяло като от снимка, уловила ни в миг на щастие. Щастие, случило се толкова отдавна, че по краищата ѝ жълтото преобладава. Онзи нюанс на жълтото, който често погрешно свързваме единствено с умората, похабеността и отчаянието. 

Докато се взирам настойчиво в неестествено усмихнатото ти лице, осъзнавам че не мигаш, очите ти не трепват дори за части от секундата. После разбирам, че и ти си се научила да посрещаш нищото, преди умопомрачението да настъпи.

Нашата надежда за дъжд е толкова естествена в мълчанието, което делим!

За да се случи нещо добро, трябва да го предразположиш. „В реда на нещата“ е понятие, което не съществува. Синьото е цвят, изискващ увереност, че безсмисленият говор все някога ще спре. Наблюдавам начина, по който отпиваш кафето, следя жестовете, с които оправяш непокорните кичури от косата си, но сякаш единствено цигарата в ръката ти стои естествено. Парадоксална е истината, че не спираме да се нуждаем от промяна.

Freepik

Любовта изисква действия.

Леглото е убежище за спомени. Когато е разхвърляно – дразни. Ако е оправено – дразни още повече. Не че има значение. Докато ние мълчим, а говорът на другите ни влудява, то остава нашата сигурна крепост. С опънати нерви или в състояние на абсолютна апатия към всичко навън, ние можем да си имаме доверие, докато дъждът завали. 

Въпреки че без съмненията човек не съществува, предпочитаме уюта на измамната лекота, с която се обичаме. Там е синьо като море. Там е синьо като небето, което не спира да обещава дъжда, от който толкова се нуждаем. Единствено той може да заглуши отчаяните думи на другите – невидимо синьо, прозрачно като стъкло, което ни отделя от останалите луди на света. 

ПО ЖЕНСКИ

Автор Веселина Петрова

Как изглеждаше любовта преди мобилните телефони?

Автор Веселина Петрова