Снимки: Принц Датски

Едно различно интервю от стандартното „успешен пианист с международна кариера“, то представя Надежда Цанова като съвременна жена артист – силна на сцената, но и човек, който създава идеи, събира различни изкуства и превръща личното си любопитство в културни проекти. Едно интервю, което свързва две жени от различни епохи – Мара Белчева и Надежда Цанова в едно музикално лирическо преживяване.

Тази година сте „Музикант на фокус“ на „Софийски музикални седмици“. Какво означава за Вас да бъдете във фокуса не само с едно изпълнение, а с различни лица на своята музикална индивидуалност? Кое от тях е най-близо до истинската Надежда Цанова?

- За мен "Музикант на фокус" значи най-вече отговорност. Тази година имам четири концерта на фестивала, два с камерна музика и два с оркестър. Да бъдеш камерен музикант и солист на оркестър изискват различни качества. За мен един пълноценен артист трябва да може да бъде убедителен и в двете амплоа, за да има какво да каже на публиката. Може би най-близко до мен е финалният концерт на СМС на 10-ти октомври. Той съчетава изумителната музика на Рихард Щраус с личността на българската поетеса Мара Белчева.

Пианото влиза в живота Ви, когато сте едва на пет години, на 11 вече печелите конкурси, а на 16 сте солист на симфоничен оркестър. Когато талантът те постави толкова рано в света на големите, успяваш ли да запазиш нещо от безгрижието на детството? И какво Ви даде – и отне – тази ранна дисциплина?

- Аз бях много щастливо дете. Успявах да свиря и да намирам време за игра и всякакви детски приключения. Имах късмета от много ранна възраст да работя с  изключителната учителка Елена Юлиянова. Смело мога да кажа, че дължа на нея любовта си към музиката и изграждането на дисциплина, която ми помага не само в музиката, но и в живота като цяло.

Свирили сте от Париж, Виена и Германия до Япония, Китай и САЩ. Къде се чувства една жена като Вас „у дома“, когато животът ѝ непрекъснато е между сцени, самолети, репетиции и следващи проекти? И какво никога не бихте пожертвали заради кариерата?

- Такъв е животът на музиканта. Трябва да можеш да се приспособяваш бързо и да се чувстваш добре навсякъде. Прекарала съм голяма част от обучението си в Брюксел и Париж и заобичах много тези места. Но наистина в къщи се чувствам в малката котловина между Стара Планина и Средна Гора, където расте маслодайната роза. Гордея се, че съм родена и израстнала в град Казанлък. Какво не бих пожертвала? Нищо не трябва да бъде на всяка цена. Както в професионалната реализация, така и в личния живот.

Във Forbes говорите много интересно за жената като съзидателна сила и за свободата като условие за истинско творчество. А Вие самата кога сте се чувствала най-свободна – когато сте постигнала успех, или когато сте имала смелостта да направите нещо, което другите не са очаквали от Вас?

- Чувствам се свободна в момента. Щастлива съм, че мога да правя това, което обичам без ограничения и задължения. Но да бъдеш свободен артист е нож с две остриета. Свободата винаги идва със своята цена, но не мога да си представя да правя изкуство по-друг начин.

В последните години все по-често не сте само изпълнител, а създател на цели артистични светове – срещате музиката с балет, текст, движение, история. Имате ли усещането, че пианото вече не Ви е достатъчно и искате чрез него да разказвате много по-големи истории?

- Един пианист се развива цял живот. Понякога даже и това време не е достатъчно. Интересът ми към различните изкуства и тяхното съчетаване произлиза от древногръцката трагедия. Именно тя е съчетавала всички тези изкуства по естествен и хармоничен начин. Екскатично е свързвала изпадналия в особено творческо състояние артист с вдъхновяващото го божество. Дионисиевите дитерамби са получили аполонов израз.

Тук имаме много добра биографична основа – „Надежда за балет“ и „Виртуозни движения“ вече показват именно тази посока в развитието ѝ.

- Тези произведения са написани от големия композитор Васил Казанджиев. Имах огромното удоволстовие да мога да разговарям и да черпя опит от неговия творчески път.  Когато Маестрото създаваше тези творби в тяхната основа заложихме митологичните образи на жрицата Пития и Орфей. Самият композитор винаги е имал естествено влечение към балетното изкуство. Той дълги години беше диригент в Софийска опера и балет.

Една от тези истории Ви отвежда към Мара Белчева и нейната малко позната кореспонденция с Рихард Щраус. Как Вие открихте тази Мара Белчева – толкова различна от образа, който повечето българи познават? И какво Ви накара да решите, че тази жена и тази история трябва отново да получат глас?

- В контакт съм с наследниците на поетесата Мара Белчева от много години. Разказвали са ми много за нейната личност и интересен живот. Не крия възхищението си към тази жена. Тя не е толкова различна, колкото непозната. За повечето жени творци през времето се знае много малко, за съжаление. Иска ми се това да се промени. Жена творец, владееща девет езика, първа придворна дама на княгиня Клементина, член на аристократичното общество "Чистота" в Париж, муза и близък приятел на големи композитори и философи. Нима трябва да бъде запомнена само като спътница на Пенчо Славейков?

На 10 октомври ще седнете пред пианото за „Бурлеска“ на Рихард Щраус, след като вече сте се докоснали до личната история и писмата зад проекта. Може ли знанието за чувствата, отношенията и човешките съдби зад една партитура да промени начина, по който ръцете Ви я изсвирват?

- Всеки един музикант преди да посегне към определено произведение трябва да се запознае с историята и фактите около него. Аз съм щастлива, че мога да се докосна до факти, които не са представени пред света до момента. Рихард Щраус е бил силно запленен от смелата, високо образована и талантлива млада жена. Останалото ще запазя в тайна до концерта.

На 11-годишната Надежда вероятно успехът е изглеждал като спечелен конкурс. После идват международните сцени, повече от 20 отличия, „Музикант на годината“, собствени проекти и артистично лидерство. Как изглежда успехът за Вас днес? И какво още не сте постигнала, за което си казвате: „Един ден непременно“?

- Вярвам, че всеки музикант трябва да има високи изисквания към професионалното си представяне. Нямат никакво значение похвалите или критиката. Ако когато остана насаме със себе си, съм доволна от постигнатото, то това е най-големият успех за мен.