,fit(468:351))
За цар Самуил историята е говорила най-вече с езика на войната. В продължение на десетилетия той стои срещу Византия, срещу армиите на Василий II, срещу загубата на земи, крепости и хора. Летописите помнят походите му, победите и пораженията, политическите му съюзи и трагичния му край.
Но зад царя има и друг човек. Човекът, който е имал майка, съпруга, деца, семейство и, според една легенда, дори любов, останала извън страниците на хрониките. Именно тук образът на Самуил става по-човешки. Жените около него не са просто фигури от династичното родословие. Те се оказват в самото сърце на някои от най-интересните истории на неговото време – истории за власт, брак, плен, вярност и любов.
И все пак има една граница, която не бива да прекрачваме: историята трябва да остане история, а легендата – легенда.
Рипсимия – майката, от която започва историята на Самуил
Преди да бъде цар, Самуил е син. Майка му е позната с името Рипсимия (Рипсима). За нея знаем малко, а сведенията за произхода ѝ не са напълно безспорни. В традиционната историография тя е представяна като жена от арменски произход. Някои по-стари реконструкции дори я свързват с арменската царска династия, но тази родословна връзка не може да бъде приета като сигурен исторически факт.
Рипсимия е съпруга на комит Никола – управител на областта около Средец, и майка на четиримата мъже, които византийските историци по-късно ще обединят под названието Комитопули – "синовете на комита": Давид, Мойсей, Арон и Самуил.
За самата Рипсимия летописите почти мълчат. Не знаем какъв е бил характерът ѝ, как е преживяла смъртта на синовете си Давид и Мойсей, какво е мислела за борбата на Арон и Самуил. Не знаем дори достатъчно, за да възстановим убедително нейния личен живот. И точно това мълчание е показателно за средновековния свят. Жената често присъства в историята само чрез мъжете, които е родила. Но без Рипсимия нямаше да я има Самуиловата династична история.
,fit(380:285)&format=webp)
Агата – жената до царя
Ако Рипсимия стои в началото на живота на Самуил, то Агата е жената, свързана с неговия зрял живот и царския му дом.
За Агата разполагаме с повече сведения, макар и те да съдържат свои загадки. В добавка към хрониката на Йоан Скилица тя е представена като дъщеря на влиятелния драчки велможа Йоан Хрисилий и като майка на Самуиловия наследник Гаврил Радомир. В текста тя е свързана и с областта Лариса, но съвременната просопография приема, че това вероятно е резултат от объркване в по-късен препис и че произходът ѝ по-вероятно трябва да се търси в Драч.
Бракът ѝ със Самуил вероятно е имал и политическо значение. Баща ѝ Йоан Хрисилий бил един от най-влиятелните хора в Драч – стратегически град, чието значение за българо-византийската борба било огромно.
За личния живот на Самуил и Агата обаче почти нищо не знаем. Популярните разкази понякога говорят за седем деца на Самуил и Агата, а тази представа е особено силно разпространена благодарение и на художествената традиция около романа на Димитър Талев. Историческите извори обаче са по-предпазливи, по име са сигурно засвидетелствани Гаврил Радомир и Мирослава, а за още две дъщери на Самуил се споменава, без да бъдат назовани. Освен това е засвидетелстван и един негов извънбрачен син.
,fit(380:285)&format=webp)
Мирослава – дъщерята, която избра любовта
Ако има една женска история в Самуиловия двор, за която можем да говорим с най-голяма увереност, това е историята на Мирослава. Тя е дъщеря на Самуил и Агата и съпруга на византийския аристократ Ашот Таронит.
Йоан Скилица разказва, че Мирослава се влюбила в Ашот, който бил пленник на българите. Чувството ѝ било толкова силно, че тя заявила пред баща си, че ще сложи край на живота си, ако не ѝ позволи да се омъжи за него. Самуил отстъпил пред волята на дъщеря си, освободил Ашот и го направил свой зет. По-късно го изпратил заедно с Мирослава в Драч, където Ашот получил управленска роля.
Самуил – владетелят, който десетилетия наред воюва с Византия, приема в семейството си византиец. И то не просто всеки византиец, а човек, който първоначално е бил негов враг.
Историята обаче не завършва романтично. Ашот и Мирослава по-късно напускат Драч и заминават за Константинопол, като според хроникалната традиция допринасят за преминаването на града под византийска власт. В Константинопол Ашот получава висока титла, а Мирослава – почетното звание зости патрикия. Така любовта, която започва като личен избор, накрая се оказва вплетена отново в голямата политика.
,fit(380:285)&format=webp)
Теодора-Косара – дъщерята, за която историята не оставя напълно сигурна
Около Теодора-Косара стои една особена мъгла – същата мъгла, която често обгръща жените от Средновековието. В традиционния разказ тя е дъщеря на Самуил и съпруга на княз Йоан Владимир от Дукля. Историята разказва за срещата между царската дъщеря и пленения княз, за нейното състрадание към него и за брака им. Този разказ е станал един от най-красивите любовни сюжети на средновековните Балкани.
Но тук трябва да направим важната уговорка – съвременната историография не приема безусловно Косара за сигурно установена дъщеря на Самуил. Византийският Скилица я свързва с рода на Самуил, докато ръкописната традиция и по-късните интерпретации пораждат различни тълкувания за нейния баща. Дуклянската летопис, съставена значително по-късно, я представя като дъщеря на Самуил.
Още по-интересно е, че съвременни изследвания виждат в романтичната история на Косара и Йоан Владимир литературна обработка, която вероятно е повлияна от по-ранния разказ на Скилица за Мирослава и Ашот. Ето защо Косара трябва да бъде поставена точно на границата между историята и легендата.
Тя е реална историческа фигура, реално свързана с Йоан Владимир и с политическите отношения между Самуилова България и Дукля. Но подробностите за любовта между двамата не могат да бъдат разказвани със същата увереност, с която разказваме историята на Мирослава и Ашот.
И все пак образът ѝ оцелява. Може би защото в него средновековният човек е обичал да вижда нещо повече от политически брак – възможността един владетел да даде дъщеря си не само заради държавата, но и заради чувството.
,fit(380:285)&format=webp)
Биляна – жената, останала отвъд летописите
И тогава идва Биляна. За разлика от Мирослава нейното име не присъства в средновековните сведения за Самуил. За разлика от Косара, тя не стои дори на границата между хроника и късна историческа традиция. Биляна... принадлежи на легендата.
Около Билянините извори край Охрид се е запазило предание за любовта между цар Самуил и красива девойка от народа. Според него двамата се срещали тайно край водите на извора, дал по-късно името си на легендарната Биляна.
Средновековните хронисти не свидетелстват за нея. Това не означава, че можем да докажем, че такава жена никога не е съществувала. Означава само, че не можем да превърнем преданието в исторически факт. И точно тук е красотата на Биляна.
Когато хрониките мълчат за личния свят на царя, народната памет започва да го запълва. Край Охридските извори се появява образът на една жена, която не е царица, не е политически съюзник, не е част от династично родословие. Тя е просто жената, която, според легендата, е била обичана.
С нея се свързва и народната песен „Биляна платно белеше“, записана от братя Миладинови. Песента сама по себе си не разказва любовна история между Биляна и Самуил, но с времето мястото, името и народната памет се преплитат. По-късно Димитър Талев превръща този образ в част от художествения свят на своята трилогия за Самуил.
В някои по-късни предания историята стига още по-далеч – говори се за син на Биляна и Самуил, роден извънбрачно. Именно тук легендата се среща с един любопитен исторически факт – сред сведенията за царския род действително е запазено свидетелство за извънбрачен син на Самуил, но неговото име и майка остават неизвестни.
,fit(380:285)&format=webp)
Жените около един мъж, живял в сянката на войнатаАко съберем тези женски образи, пред нас се появява един различен Самуил. Рипсимия е началото – майката, за която знаем малко, но от която произлиза семейството, превърнало се в център на българската съпротива. Агата е съпругата и майката на неговия наследник – жената, чрез която царският дом се свързва с могъщите среди на Драч. Мирослава е дъщерята, за която хрониката говори най-човешки, защото е готова да постави любовта си към пленения Ашот над политическата логика на баща си.
Косара е образът, в който историята и средновековната литературна традиция се преплитат – дъщеря на Самуил според една традиция, родственичка според други реконструкции, но във всички случаи жена, свързана с една от най-известните истории за Йоан Владимир.
А Биляна е онзи дискретен детайл, който липсва на хрониката. Тя е въпросът имал ли е Самуил някога живот извън войната? И може би никога няма да получим отговор.
Последната жена – България
Има и една последна, почти символична жена в живота на Самуил: България. Той е живял за нея така, както средновековните владетели са живели за своите царства – с война, смелост, амбиция и жертви. Но накрая именно човешкото страдание се оказва по-силно от царската воля. На 29 юли 1014 г. при Ключ Самуиловата армия е разгромена. За ослепяването на пленените български войници знаем преди всичко от разказа на Йоан Скилица, който предава числото около 15 000. Съвременните изследователи са предпазливи към точния брой и към някои подробности от разказа, но самата история за ослепените пленници се превръща в един от най-трайно запомнените епизоди от края на Самуиловото царуване.
Според Скилица, когато Самуил видял завръщащите се ослепени войници, той припаднал и скоро след това починал. Датата е 6 октомври 1014 г. Така последният образ, който ни е оставила традицията, не е този на военачалника, който вдига меча си, а на владетеля, който не издържа гледката на страданието на своите воини.
И това е може би най-силният човешки финал на историята му. Самуил остава в историята като цар, воин и противник на Василий II. Но около него остават и жените – някои напълно реални, други обгърнати от предание.
Историята ни дава имената. Легендата им дава глас. А между двете стои един човек, за когото хрониките са разказали почти всичко за войните... и почти нищо за сърцето. Може би затова след повече от хиляда години историята на Самуил все още не е завършена. Защото когато летописът спре, паметта продължава. И край водите на Охрид тя още шепне едно име... – Биляна.
&format=webp)
,fit(680:510)&format=webp)
,fit(680:510)&format=webp)
&format=webp)
,fit(680:510)&format=webp)