Все повече отчаяnи се родители идват на психолог с думите „Не знам как да се оправя с детето. Може би е болно?“. Но изблиците на гняв, инатът и капризите не са признаци за психични нарушения.

„Аз съм от онези майки, които тичат след детето по улицата с викове „Внимавай!“, умират от срам, че то пак е пречило на другарчетата в детската градина да спят следобед, аз съм от онези, които избухват, когато им се налага да повтарят едно и също по сто пъти без резултат. Аз съм майка, лишена от самоуважение“. 32-годишната Лора казва това със смях, но си личи, че и тя, и мъжът й преживяват тежко проблемите с детето.

Синът им е вече на 5 години и е преобърнал живота на родителите си с главата надолу. Чувството за вина, караниците и постоянната умора заплашват да разрушат семейното щастие. Лора признава, че понякога възприема любимото си дете като „враг“. „Започва да ми се струва, че той ще ме погълне изцяло“.

Колко ли още родители се чувстват безпомощни, защото децата им сякаш са неуправляеми?

Някои се възприемат като жертви на малкия тиранин, други се учудват, че методите за възпитание, които са работили отлично с първото дете, са абсолютно безрезултатни с второто. То е твърде неспокойно, непослушно, нахално, капризно, необщително – всяка двойка родители има куп оплаквания от нрава на детето и от самите себе си…

То не е такова, каквото ни се е искало

Когато планираме бременност и очакваме раждането, ние умишлено или не си мечтаем какво ще бъде детето, какво бихме искали да е то. Някои си създават ясен образ с куп детайли (например цвят на очите и ръст), други оформят само бегла представа. Нашите желания и мечти са също толкова неповторими, колкото сме и ние самите. Но не бихме си представили, че някой си е мечтал за трудно дете.

Когато реалността очевидно не отговаря на измисления красив образ, не всички родители са способни да понесат този удар. Много майки и татковци са си създали представата, че детето трябва да е спокойно, удобно, благодарно. Но ще трябва да разочароваме родителите – техните фантазии много рядко се сбъдват. Реалното, живото дете няма да е такова, каквото са го виждали в мечтите си. Но това изобщо не означава, че детето е по-лошо от фантазията им за дете.

Понякога на родителите им е трудно да приемат факта, че детето е различно, че не прилича на тях. Та нали е тяхна кръв и плът, трябва да бъде тяхно продължение – откъде тогава са се взели тези толкова чужди черти на характера у него? Как е възможно родното ти дете да е толкова различно от теб?

На родителите често им е трудно да разберат детето, ако то се различава доста от тях в психологически аспект, ако има различен темперамент или темпови характеристики. Например ако майката е активна, чевръста и пробивна, а детето е флегматично, мудно, срамежливо. Това несъответствие дразни родителите, обърква ги – и детето започва да им се струва „трудно“.

Това вродено ли е?

Като заговорихме за вродени особености, логично е да си зададем въпроса дали трудните деца са такива по рождение? Някои от свойствата на нервната система наистина са вродени, например онези, от които зависят процесите на активиране и възспиране. Има и сензорни особености на възприемането на света, които могат да са вродени.

Например освен известните ни пет сетива има и мускулно-ставно чувство – способност да усещаш позата си, да координираш движенията си. Ако при детето това „сетиво“ е отслабено, малчуганът няма да стои мирно повече от минута. Той има нужда от движението като стимулация, просто за да усети тялото си, ръцете и краката си.

Родителите, бабите и дядовците на такова перпетуум-мобиле понякога се дразнят от постоянната му активност. Те не се досещат, че проблемът най-вероятно може да се облекчи с помощта на лека гимнастика и масаж.

Има и други случаи. Родителите са огорчени, че детето е страхливо. Възможно е обаче вестибуларният му апарат да не е твърде добре развит още, заради това детето да се чувства неуверено и да се страхува от всичко. То не иска да се качи на пързалката, затруднява се да прекрачи някой предмет на земята, прилошава му в колата по време на движение.

А дете с тактилна хиперчувствителност може често да се ядосва и да капризничи, просто защото контактът с дрехите му, който ние дори не забелязваме, го дразни ужасно. Малкият човек не иска да играе с другите деца и се затруднява да общува с тях, защото несъзнателно се страхува от чуждите докосвания.

И на тях не им е лесно

Марк не може да забрави един случай, свързан с 6-годишната му дъщеря Сабина. „Онази вечер имахме гости. Тя все тичаше около отрупаната маса като бясна, после се спъна в килима, неволно се хвана за покривката и събори на пода всичко, което беше на трапезата. Стана ми толкова неудобно пред приятелите ми, че си изпуснах нервите и й се развиках, въпреки че преди не го бях правил. Тя толкова се уплаши, че започна да се клати напред-назад, запушвайки си ушите и пеейки си нещо под носа. Доста по-късно, след няколко сеанса при психолог, тя ми разказа, че много се е страхувала да не умре. И до ден днешен ме е много яд на себе си“.

И това не е рядък случай. Според психолозите често именно страхът от смъртта кара буйните деца да тичат натам-насам. С постоянното си движение детето се стреми да покаже, че е живо. Понякога това се обяснява с факта, че се е родило след мъртвородено дете, или с преживяване на смърт в семейството. Но когато психолозите разговарят с децата и ги питат дали постоянното им тичане е свързано със страх от смъртта, повечето отговарят с „да“.

Независимо дали „трудното“ дете изпитва такъв страх или не, във всички случаи и на него не му е лесно. Родителите - и особено родителите на тинейджъри – трябва да са наясно, че на детето му е сто пъти по-тежко, отколкото на тях. То все още не е възрастен човек, не е толкова разумно и устойчиво на стрес като майка си и баща си, то няма техния опит, за да се справи с преживяванията си. На родителите им се струва, че те са негови жертви. Но всъщност именно детето е жертвата, то страда най-много.

Ако ситуацията е излязла напълно от контрол и родителите не виждат как да поправят нещата, по-добре е да се обърнат към психолог, за да не доведат детето до отчаяние, да не превърнат дома си в бойно поле, където всяка страна се бие до последно.

А на нас какво не ни е наред?

В опит да разбере какво става със Сабина, Марк решил, че дъщеря му е хиперактивна. „Започнах да търся информация в интернет и намерих теста на Конърс, който се използва за диагностициране на синдрома за дефицит на внимание, съчетан с хиперактивност. Занесох резултатите на детския психиатър, но той ме увери, че греша. Започнахме семейна психотерапия и отношенията в семейството се поукротиха“.

Марк не е единственият, който страда от подобни заблуди. Експертите потвърждават, че много родители, стигайки до задънена улица, идват на психолог с въпроса „Болно ли е детето ми“. Една майка, учителка по професия, търсела упорито нужната диагноза за детето си – аутизъм, шизофрения, синдром на Аспергер, каквото и да е! Всъщност тя просто не можела да се примири с факта, че с чужди деца може да работи, а със своето 3-годишно и абсолютно здраво дете не може да намери общ език.

Друга причина за проблема могат да са неоправданите очаквания на родителите. Те например идват на психолог и му казват „Направете нещо с това дете, то не може да седи мирно на уроците при логопеда!“. Разбира се, че не може – та детето е едва на две години! Често се случва родителите да нямат никаква представа за възрастовите особености на децата.

Нож с две остриета е и постоянното сравняване с други деца, с някакви образци – реални или измислени – на фона на които детето уж изостава. Вредна е и стереотипната представа, че доброто дете е послушно дете. Всъщност стриктното послушание не е добър знак. Той показва, че детето или вече е потиснато, или още от малко се опитва да угоди на възрастните.

Но за детето е крайно важно да преодолее етапите на негативизъм, за да се представи като личност, да се научи да отстоява мнението си, правата си, своята позиция.

Хората, които смятат детето си за „трудно“ и „проблемно“, често си мислят, че то им прави напук. Но децата много рядко правят нещо от желание да навредят на родителите си или на себе си – стига отношенията между тях да не са съвсем изкривени вече. Най-вероятно детето още не умее да се контролира, да управлява действията и постъпките си или да овладява темперамента си.

Обикновено на родителите на трудни деца просто не им достига елементарно разбиране. Идеализирани образи, клишета, готови схеми – всичко това често скрива от очите им реалното дете, това уникално и сложно малко същество.

Психолозите за жалост често отбелязват, че родителите не се интересуват особено от детето такова, каквото е. Много майки и бащи изобщо не разговарят истински с детето си. Това е много обезпокоително. Детето трябва да бъде научено да говори за чувствата си, да анализира случващото се с него, да прогнозира действията си. Тогава в бъдеще ще може да избира по-разумни стратегии.

„Трудно“ означава интересно

Трудното дете има нужда от граници и правила – но на родителите им е все по-трудно да му наложат такива.

Мястото, което детето заема в семейството, се е променило. Още допреди няколко десетилетия на никого не му е хрумвало да пита децата си какво мислят за училището, на което ще ходят, по кое време искат да вечерят и какво именно им се яде. Животът и битът едно време са били по-сурови и в семейството най-често е царила строга йерархия. Родителят е заявявал твърдо „Ще стане така, както аз кажа“.

Днешно време детето е най-важният човек в семейството. Родителите се стараят по всички възможни начини да избягат от авторитарния стил на възпитание, който помнят от своето детство, и да бъдат по-толерантни. При това везните се накланят в обратната посока – понякога не можем да вземем решение, без да питаме детето или да му обясним подробно какво, как и защо правим.

На децата понякога им се дава възможност да избират дори и по онези въпроси, които не изискват обсъждане. Например детето го боли нещо, но то не иска да отиде на лекар. И родителите се съгласяват, защото „уважават избора му“. Но в крайна сметка те самите носят отговорност за живота, здравето, безопасността и образованието на детето!

Как ще се чувства едно дете, ако получи толкова власт и права на фона на пълната липса на опит и знания? Разбира се – то ще се чувства изгубено, объркано, ще изпитва тревога и безпокойство. То няма да има границите, които му дават чувство за защитеност.

Понякога родителите и възрастните като цяло объркват две понятия – авторитарност и авторитет. Второто от двете предполага твърдост и последователност. Родителят трябва да има ясен списък с необходимите според него правила. Може да не са много – пет или десет – но всичките трябва да се спазват винаги.

За малки деца може да важи правилото да не пипат контактите, за тинейджър – да се прибира преди определен час, а ако случайно се забави някъде, непременно да се обади. Всичко, което излиза извън рамките на тези твърди правила, може да се решава и по-гъвкаво.

Така детето получава едновременно и определена свобода, и граници, които му дават сигурност.

Според специалистите трудното дете е интересно дете. То е най-малкото нестандартно. Освен това трудните деца често са много съдържателни, творчески надарени. Възпитанието им наистина е трудна задача. Работейки по нея, ние развиваме у себе си по-особени качества – внимание, гъвкавост, готовност за експерименти, умение да забелязваме успехите си и да разбираме благодарение на какво сме ги постигнали.

Възпитавай на игра

Ние разполагаме с един наистина вълшебен инструмент, с чиято помощ можем да въздействаме на детето и да водим с него диалог. Този инструмент е играта.

Психолозите ни съветват да използваме игри навсякъде и по всяко време. С тяхна помощ можем да преодолеем практически всички трудности – детето може да се научи да контролира поведението си, да преодолява срама си и други неприятни чувства като гняв и страх, да се отнася с уважение към връстниците и възрастните, да поддържа дружески и топли взаимоотношения с хората.

За развиване на самоконтрола са подходящи всякакви подвижни игри със смяна на темпото на движение или внезапно спиране по сигнал.

За овладяване на импулсивността са полезни словесни игри с условия, изискващи размисъл преди отговор на въпрос.

Всички видове сюжетни игри ще помогнат на детето ви да изживее чувствата си и да се пребори с агресията – стига в играта на символично ниво да са допустими всички действия, персонажите да могат да бъдат изядени, унищожени и т.н..

Игрите от типа „Индианско око“ са идеални за развиване на моториката, „Джънгъл Спийд“ развива слуховото и визуално внимание. Освен това съвместните игри допринасят за по-добро взаимно разбиране между децата и родителите.

Четете още: 7 начина за укротяване на опърничавото чаве