За мнозина обидата е за цял живот и не могат да простят, други търсят пътя към прошката – но възможно ли е да простиш липсата на майчината обич? Представяме ви размислите на писателката Пег Стрийп по този въпрос.

Основни идеи:

* Прошката често е по-печеливша стратегия от отмъщението.
* Да простиш не означава да отричаш истината или да се престориш, че не си изпитал обида. Всъщност прошката потвърждава факта на обидата, защото иначе нямаше да има нужда от прошка.
* Прошката зависи и от поведението на виновника. Ако той признава вината си, нищо не заплашва самооценката и самоуважението на прощаващия.
* Желанието да простиш може да стане пречка по пътя към истинското изцеление, а може и обратното, да ви позволи най-сетне да прекъснете връзката с майка си.

Въпросът за прошката в ситуация, в която сте били жестоко обидени и предадени, е много тежка тема. Особено ако става дума за майката, чието основно задължение е да обича детето си и да се грижи за него. И тя именно в това ви е подвела. Последиците ще останат с вас за цял живот и ще бъдат осезаеми не само на детска, но и на зряла възраст.

Поетът Александър Поуп е написал: „Грешките са присъщи на хората, прошката – на боговете“. Това е културно клише – способността да прощаваш, особено травмиращата обида или насилие, обикновено се възприема като признак за морална или духовна еволюция. Авторитетът на тази трактовка е подкрепен и от юдейско-христианската традиция, например тя се проявява в молитвата „Отче наш“.

Важно е да виждате и разпознавате такива културни предубеждения, защото лишената от любов дъщеря ще се чувства длъжна да прости на майка си. Психологически натиск могат да оказват близки приятели, познати, роднини, абсолютно чужди хора и дори психотерапевти. Своята роля изиграва и потребността да изглеждаш морално по-добър от собствената си майка.

Но ако можем да се съгласим с това, че прошката е правилна от гледна точка на морала, то същността на самото понятие повдига много въпроси. Прошката изтрива ли всичко лошо, което е направил човекът, извинява ли го? Или има друг механизъм? Кой има по-голяма нужда от прошката – прощаваният или прощаващият? Това начин ли е да се освободиш от гнева? Дава ли прошката повече предимства от отмъщението? Или ни превръща в слабаци, допускащи несправедливост? На тези въпроси сме се опитвали да си отговорим години наред.

Психология на прошката

В зората на историята хората най-вероятно са оцелявали в групи, а не самостоятелно или по двойки, затова теоретично прошката е станала механизъм на социалното поведение. Отмъщението не само ви отделя от обидилия ви човек и неговите съюзници, но и може да е в разрез с общите интереси на групата. В една от последните статии на психоложката от Университета на Северна Каролина Джени Л. Бърнет и колегите ѝ се изтъква хипотезата, че прощаването като стратегия е необходимо за оценка на рисковете на отмъщението в сравнение с евентуалната изгода от по-нататъшно сътрудничество.

Например – по-млад мъж е откраднал приятелката ти, но ти разбираш, че той е един от най-силните хора в племето и силата му ще е много необходима през периода на наводненията. Какво ще правиш? Ще отмъстиш, за да не смеят други да повторят грешката му, или ще оцениш възможностите за бъдеща съвместна работа и ще му простиш? Поредица от експерименти с участието на колежани е показала, че отчитането на рисковете в отношенията се влияе силно от идеята за прошката.

Други проучвания показват, че някои черти на характера правят хората по-склонни да прощават. По-точно казано, правят ги по-склонни да вярват, че прошката е полезна и целесъобразна стратегия в ситуации, когато някой е постъпил несправедливо. Еволюционният психолог Майкъл Маккалоу в своя статия пише, че хората, които умеят да извличат полза от отношенията, прощават по-често. Същото важи и за емоционално стабилните и религиозните, дълбоко вярващи хора.

Прошката включва в себе си няколко психологически процеса – емпатия към злосторника, определен кредит на доверие към него и способност да не се връщаш в мислите си отново и отново към стореното от него. В статията не се споменава привързаност, но можем да забележим, че когато говорим за тревожна привързаност (тя се проявява, ако човек като дете не е имал необходимата емоционална подкрепа), жертвата едва ли ще може да преодолее всичките тези стъпки.

Метааналитичният подход предполага, че има връзка между самоконтрола и способността да прощаваш. Желанието да отмъстиш е „по-примитивно“, а конструктивният подход е признак за по-силен самоконтрол. Честно казано, това звучи като поредното културно предубеждение.

Целуни бодливото свинче и други възгледи

Франк Финчъм, експерт в тази обалст, предлага изображение на две целуващи се бодливи свинчета като емблема на падарокса на човешките взаимоотношения. Представете си – през студените нощи двете животинки се притискат една в друга, за да запазят топлината, наслаждават се на близостта си. И изведнъж един от бодлите се впива в кожата на второто животинче. Ох! Хората са социални създания, затова ние ставаме уязвими към „ох“-моментите по време на търсене на близост. Финчъм старателно анализира какво е прошката и си заслужава да си вземем бележка от заключенията му.

Да простиш не означава да отричаш истината или да се престориш, че не е имало обида. Всъщност прошката потвърждава факта на обидата, защото иначе нямаше да има нужда от прошка. Освен това нанасянето на обидата се потвърждава като съзнателен акт – несъзнателните действия отново не изискват прошка. Например, ако паднал от дървото на съседите клон счупи предното стъкло на колата ви, не е нужно да прощавате на никого. Но ако съседът ви вземе клона и от злоба ви счупи стъклото, ситуацията е съвсем друга.

Според Финчъм прошката не подразбира примиряване или повторно сближаване. Макар че, за да се сдобрите, трябва непременно да простите, вие можете и да простите на някого и все така да не искате да имате нищо общо с него. И най-важното – прошката не е еднократно действие, тя е процес. Трябва да се справите с негативните си емоции (последици от действията на злосторника) и да изместите подбудата "да си го върнете" с доброжелателност. Това изисква огромни емоционални и когнитивни усилия, така че твърдението „Опитвам се да ти простя“ е абсолютно правдиво и има голямо значение.

Прошката винаги ли работи?

От собствен опит или от вицовете вие вече знаете отговора на въпроса дали прошката винаги работи. Накратко казано – не, не винаги. Нека обсъдим едно проучване, в което се анализират негативните аспекти на този процес. Статията, озаглавена „Ефектът на изтривалката“ може да се нарече поучителна приказка за дъщерите, които разчитат да простят на майките си и да продължат да поддържат отношения с тях.

Повечето проучвания се фокусират върху плюсовете на прошката, затова трудът на социалните психолози Лора Лучис, Ели Финкъл и колегите им стои като "черна овца". Те са открили, че прошката дава плодове само при наличието на определени условия – а тоест, когато злосторникът се е разкаял и се е опитал да промени поведението си.

Ако е станало така, самооценката и самоуважението на прощаващия не са застрашени от нищо. Но ако злосторникът продължава да се държи, както преди, или още по-зле – ако възприеме прошката като нов предлог да злоупотреби с доверието на другия, това разбира се ще разклати самооценката на човека, който ще се почувства излъган и използван. Въпреки че в основната част от проучването прошката се препоръчва почти като панацея, там фигурира и следният абзац: „Реакциите на жертвите и на злосторниците оказват голямо влияние на ситуацията след злоупотребата.“

Сaмоуважението и самооценката на жертвата се определят не само от решението да прости на злосторника или не, но и от това дали действията на последния сигнализират, че жертвата е в безопасност и че е значима.

Ако майката не си е показала всичките карти, признавайки открито как се е държала с вас, ако не е обещала да работи заедно с вас, за да се промени – вероятно за нея вашата прошка е просто начин да започне пак да ви смята за удобна изтривалка.

Танцът на отричането

Лекари и учени са съгласни, че умението да прощаваш на злосторниците стои в основата на способността да изграждаш близки отношения, особено брачни. Но с някои забележки. Отношенията трябва да бъдат равнопоставени, без дисбаланс на силите, трябва и двамата партньори да са заинтересовани от връзката си и да влагат в нея равностойни усилия. Отношенията между майката и не-обичаното дете поначало не са равнопоставени, дори когато детето порасне. То все още има нужда от майчината любов и подкрепа, които не е получило преди.

Желанието да простиш може да стане пречка по пътя към истинското изцеление – дъщерята ще започне да подценява собствените си страдания и да се самозалъгва. Това може да се нарече „танц на отричането“ – действията и думите на майката се обясняват логично и се определят като някакъв вариант на нормата. „Тя не разбира, че ме наранява“, „Тя самата е имала нещастно детство и просто не знае, че може да бъде иначе“, „Може би тя е права и аз наистина взимам всичко твърде присърце“.

Способността да прощаваш се възприема като признак на морално превъзходство, който ни откроява от цялата тълпа злопаметни и обидени хора. Затова на дъщерята може да ѝ се стори, че ако най-сетне достигне тази летва, тя ще може да получи най-желаното на света – любовта на майка си.

Може би е по-добре да помислите не за това дали ще простите на майка си, а кога и поради каква причина ще го направите.

Прошка след раздяла

Прошката идва заедно с изцелението, а изцелението започва от честността и любовта към себе си. Под прошка подразбирам не „Всичко е наред, аз разбирам, че просто си допуснала грешка, че не си го направила с лошо“. Такива „редовни“ прошки ние раздаваме всеки ден, защото хората не са идеални и имат свойството да грешат.

Аз говоря за друга прошка. Ето за тази: „Аз наистина разбирам какво си направила, това беше ужасно и неприемливо, това ми остави белег за цял живот. Но аз продължавам напред, белегът заздравява и аз вече не се вкопчвам в теб“. Към такава прошка се стремя, когато се възстановявам от травма. Но прошката не е основната цел. Основната цел е изцелението. Прошката е резултат от него.

Много не-обичани дъщери смятат прошката за последна стъпка по пътя си към освобождаването. Те сякаш се фокусират повече върху това да прекъснат връзката с майките си, а не върху това да им простят. Емоционално вие все още сте ангажирани във връзката, ако продължавате да изпитвате гняв – да се измъчвате, че майка ви се е държала жестоко с вас, че това е било толкова несправедливо, че тя изобщо се е оказала именно ваша майка. В този случай прошката се превръща в пълно и окончателно прекъсване на връзката.

Но една от дъщерите все пак е описала разликата между прошката и прекъсването на връзката:

„Аз няма да си подавам другата буза и да протягам клонката на мира (никога повече). Най-близкото до прошка за мен е да се освободя от тази история в някакъв будистки смисъл на думата. Постоянното предъвкване на тази тема отравя мозъка ми и когато се усещам, че потъвам в такива мисли, се старая да се съсредоточа към настоящия момент. Концентрирам се върху дишането си. И пак, и пак, и пак. Толкова пъти, колкото се наложи. Депресията е да мислиш за миналото, да се тревожиш, мислейки за бъдещето. Решението е да осъзнаеш, че живееш в днешния ден. Състраданието също прекъсва този отравящ процес, затова аз размишлявам какво ли е направило майка ми такава. Но всичко това е само в името на собствения ми мозък. Прошка ли? Не.“

Решението да простиш на майка си е трудно, то до голяма степен зависи от мотивацията и намеренията ви.

Често ме питат дали аз съм простила на собствената си майка. Не, не съм. За мен умишлената жестокост към децата е непростима, а тя видимо е виновна за това. Но ако една от съставните части на прошката е способността да се освободиш, това е друго нещо. Честно казано, аз никога не мисля за майка си, ако не пиша за нея. В известен смисъл това е едно истинско освобождаване.

За авторката:

Пег Стрийп е американска публицистка, автор на 11 книги за семейните отношения.

Четете още: Синдромът на Мюнхаузен може да застраши живота на детето!