„Играта е изкуство за отдалечаване от всичко задължително, наложено на детето и неговите родители”, подчертава проф. Бернар Окутюрие. Човек изпитва удоволствие да изразява себе си, да променя заобикалящия го свят и света на другия за добро, нали? А според социалните психолози нагонът към удоволствие е основополагащ за човешката психика.
В днешните общества, обладани от стремежа към продуктивност и печалба, от идеята, че знанията трябва да се придобиват рано, на играта се гледа като на нещо несериозно. Възрастният изпитва вина, щом остави детето да играе на воля. Самият той се чувства виновен, ако играе: не си ли губи времето? Спонтанната игра е изключително важна, чрез нея и с магическата си власт детето преобразява света и себе си, създава си собствена реалност.
Мисълта на детето се оформя между търсенето на сигурност и моментите на несигурност, когато то открива удоволствието да мисли. Основното изискване е грижите да се полагат заедно със, а не върху израстващата личност на детето. Те трябва да са в съзвучие с неговото тяло и емоции…
Когато детето проектира себе си в някой герой, то е този герой, също като бебето, което изцяло се идентифицира с майка си. С помощта на вълшебната си мисъл детето осъществява своите желания. Щом осъзнае връзките си с другите, то открива представата за себе си и започва да се чувства „добре в кожата си“. Впрочем авторът обръща голямо внимание на тревожното напрежение в първите месеци след раждането, защото то е матрицата на всички човешки страхове.
Често определян като един от "бащите на психомоториката", проф. Бернар Окутюрие е създател на цяла методология на преподаване и взаимодействие с детето, която поставя тялото, играта, действието и удоволствието в центъра на вниманието. Работата му се фокусира върху самочувствието на детето и се основава на ранното взаимодействие между майка и бебе.
Възпитатели, майки и бащи, децата носят в себе си съкровища от фантазия – само трябва да осигурим условия, за да я развихрят. Не ги ощетявайте, като се опитвате да ги научите на много неща твърде рано. Оставете ги да действат, да се преобразяват, не съдете игрите им, не казвайте: „Това е красиво или грозно“. (Освен ако не е много грозно). Оставете ги да се изразяват, да живеят и да обичат живота… Докато играят!
Откъс от „Действаме, играем, мислим“
Моментите на взаимна наслада са енграми, запечатващи нагона към удоволствието в синапсите на невроните и в цялостната невробиологична система в съответствие с биохимичните, електрическите и хормоналните процеси в организма, те се зарегистрират в мозъка и създават спомени за трайно задоволство, което невропсихолозите наричат имплицитна памет.
Става дума за невробиологична телесна памет. Тя съдържа удоволствието от действията на бебето и от действията на родителя.
Можем да кажем, че въпросната памет е траен източник на спомени от действията на бебето и на обекта майка, на субекта и на обекта.
Енграмите на действието, свързани с удоволствието, породено от взаимните действия, не достигат до съзнанието на детето поради факта, че до три-четиригодишна възраст пътищата до неговото съзнание не са проправени, ала все пак се създават точки, служещи за появата на фантазми на действието, които са първата психична дейност, свързваща соматичното с психичното.
Що е то „енграма“
Енграма е органична следа, оставена от звук, мирис, вкус, видение, докосване, движение и емоции. „Енграмите не са нито спомени, нито ум-ствени представи, а „нещо, което се е случило, без да знаем къде, кога и как.“
Представата ни за себе си, дължаща се на другия, съществува дълбинно през целия ни живот, но можем да твърдим, че детето постепенно препокрива следите, които другият е оставил у него. Навършвайки приблизително година и половина, то вече се опитва да бъде себе си благодарение на собствените си усещания и отъждествяването с огледалния си образ.
Детето изгражда своята идентичност чрез другия, с когото се идентифицира и от когото желае да се отдалечи. Дали идентичността е постигната, или си остава незавършена?
Детето играе с удоволствие, за да се освободи от мъчителното напрежение и свързаните с него емоции. Спонтанната игра е солидна преграда срещу тревогата (да не бъде раздробено и изоставено).
Успокояващите игри, за които ще говорим по-нататък, поддържат афективната сигурност на детето чрез въображаемата връзка с обекта, който се грижи за него.
Спонтанната игра създава онзи контекст на сигурност, в който обектът, полагащ майчински грижи, сякаш присъства, дори да отсъства, и който позволява на детето да се утвърди в света на възрастните и тяхната култура Искаме ли детето да е спокойно, трябва да му дадем възможност да играе свободно и спонтанно.
Един от най-важните принципи на Психомоторната практика Окутюрие е да помогне на детето да се чувства сигурно, като изпитва удоволствие от символичната игра, която липсва на толкова много деца днес.
Превод: Албена Шарбанова
Четете още: Нетрадиционни методи за по-добро възпитание на децата