Отива си година, която до голямата степен можем да определим като преломна по отношение на жените и женските права. Извън скандалите в Холивуд и движението #MeToo, извън протестите за легализиране на абортите в Латинска Америка, извън разкритията за сексуалното робство на жените в държавите, раздирани от война, България също върви към повратна точка.

Докато четете този текст, полицията разследва жестокото убийство на 24-годишна жена, намерена в столичен хотел. Задържан е нейният интимен приятел, на 37 години, криминално проявен.

Преди четири дни, отново в София, млад мъж с психически отклонения нападна три жени и дете с нож...

На всеки седмици една българка намира смъртта – и това е просто нетърпимо.

За първи път проблемът за домашното насилие стана централна тема на обществото. За първи път жертвите протестираха открито и устойчиво под лозунга #НеСиСама, искайки конкретни промените в законите и по-голяма защита. Въпреки че Истанбулската конвенцията беше отхвърлена, поправки в Наказателния кодекс все пак бяха внесени за по-строги наказания на насилниците. МВР публикува първи доклад със съвети как да помогнем на човек, пострадал от домашно насилие.

Нещо повече – все повече хора осъзнават, че ключът от кутията не са по-строгите наказания постфактум, а превенцията и образованието преди насилието да се е случило. Броят на мъжете, които подкрепиха протестите против домашното насилие, е показателен, както и смелостта на жертвите да се изправят публично и да разкажат какво са преживели.

2018-а събуди женския активизъм в България.

И нямаше как да е иначе, защото периодично бяхме шокирани от нови и нови убийства на жени от техните съпрузи, интимни партньори и роднини. От мрачните истории на Десислава, Красимира, Венета, Фатха, Мария, Елена... Статистика официално не се води, но експертите оценяват, че едва 9% от убийствата на жени се извършват от непознати за жертвите мъже.

Част от кървавата хроника на 2018-а звучи така: съпруг намушка 27 пъти жена си в Троян (януари), мъж с криминална регистрация удря безмилостно часове наред приятелката си в София, съседите чуват, но не подават сигнал (март), мъж застреля с ловна пушка съпругата си и съсед, когото подозирал, че й е любовник в село Козлец (май), брат уби сестра си в Созопол (юни). Само през октомври 72-годишен бургазлия с психически отклонения стовари чук върху главата на съпругата си, журналистката от Русе Виктория Маринова беше изнасилена и убита, а охранител застреля бившата си приятелката в столичния квартал „Надежда“, след което избяга и посегна на бебето си на една годинка....

Общо 33 жертви, включително и 3 деца, за 12 месеца са прекалено много – и всяка една от тези фатални истории за терора вкъщи отекваше все по-оглушително, събуждаше все по-голяма непримиримост към „проблема, за който не се говори“. Отделните „смъртни случаи“ са ясно свързани от оковаващата верига на мълчаливото бездействие, от толерантността към „възпитателния бой“, от „патриархалната култура“ , според която е „нормално“ мъжът да бие жената, с повод или без повод.

Насилието вкъщи не означава само физическо посегателство – и тук също булото на стигмата малко по малко се вдига. Психическият тормоз, финансовото ограничаване на жените, емоционалното насилване на техните чувства и убеждения, сексуалното подчинение и съпружеското изнасилване са проблеми, които тепърва ще получават обществен размах.

Ами децата, които стават свидетели на всичко това?

Дали е въпрос на време, дали е въпрос на воля и капацитет от страна на институциите да реагират адекватно на сигналите за домашно насилие, дали е въпрос на повече кризисни центрове за настаняване и психологична помощ, дали трябва работа с насилниците, дали е въпрос на образование, превъзпитание и толерантност... всеки има мнение и това е добре. Защото борбата с насилието, основано на пола, започва именно с простичкото замисляне и задаването на въпроса „Какво правя аз“ от страна на всеки един от нас.

И тук няма място за обиди. Разбира се, че не всички български мъже са насилници. Разбира се, че и мъжете могат да бъдат жертви – макар и по-рядко, такива престъпления също се случват. България не е изолиран случай, не е световен прецедент, не е царството на „тъмния балкански субект“, където жените до една са смятани за семеен добитък, предмет, безгласна буква. И точно заради това няма смисъл от отричането на насилието и замитането му под юргана, особено когато всяка четвърта българка се е сблъсквала с него.

Всеки ден в Съединените щати най-малко четири жени са убити от агресивни (и често бивши) партньори. В Испания от началото на годината 44 жени са загубили живота заради домашно насилие, а за цялата минала година в Турция жертвите са 409. На година над 220 000 французойки, 16 милиона рускини се сблъскват с проблема, а за арабските държави не можахме да намерим статистика.

Но светът става все по-нетърпим към несправедливостта и агресията спрямо жените и България е част от този процес. Може би вървим по-бавно, по-скромно и колебливо, отколкото това се случва на други места, но все пак отиващата си 2018 година доказа, че посоката категорично е зададена.

Четете още: Ако любовта боли, не е любов! (Видео)