Винаги съм вярвала, че най-малките неща са най-важни. Малките жестове, малките подаръчета, които правим всеки ден, но от сърце, малките стъпки, които водят до големи открития… И ето че преди месеци едно малко нещо – един коварен вирус, затвори света, преобърна го с краката нагоре и ни накара да се замислим.

Ежедневието ни се промени така, както никога не сме си представяли, че може да се случи. Баби не виждаха внуците си, умираха хора, страхът се настани в сърцата ни. Пиехме си кафето в компанията на политиците, които ни информираха за ситуацията…

Естествено, успяхме да се разделим. Отново. На подкрепящи ситуацията, на непокорни, на невярващи, на вярващи в теории на конспирациите. Станахме доносници, изтрихме приятели, от социалните мрежи, които не мислят като нас, и спечелихме нови – в чието лице видяхме съмишленици.

Светът бучеше и кипеше, привидно затворен зад стените на самоизолацията.

Природата се събуди, пролетта настъпи, цъфнаха японските вишни. Пропуснахме много от нещата, които се случиха навън. И в същото време видяхме доста от нещата, които се случват вътре. В държавата ни, в семействата ни, в душите ни. Дали ни хареса или не е друга тема за разговор. Факт е обаче, че ние се променихме.
Мъжете разбраха, че да се гледат деца по цял ден у дома, докато се опитваш да свършиш нещо „важно”, хич не е лесна работа. Жените откриха, че е хубаво да месят домашен хляб – става много по-вкусен и ароматен. Децата разбраха, че е чудесно да се ходи на детска градина и училище.

На всички ни доскуча, но в същото време ни и хареса. Защото времето, прекарано с близките, някак ни сближи. Помогна ни да преоткрием много от онези малки неща, които ни правят щастливи и за които иначе не ни остава време.

И ето че сега всичко е напът да свърши. Парковете са отворени, планината не е мираж, заведенията стават достъпни, скоро и училищата, и детските градини ще заработят. Ще се върнем по работните места. Някои, за съжаление, ще бъдат изправени пред предизвикателството да търсят нова работа. Ще има трудности. Трябва време икономиката да заработи. Трябва време, за да спрем да търсим маските в чантата, когато видим полицейски патрул.

Знам, че ще продължим. Знам, че ще намерим верния път. И също така знам, че сме се променили. Не защото сме спазвали или не правилата. А защото ежедневието ни е било променено. Защото се е наложило да мислим в извънредна ситуация. Да пренаредим деня и приоритетите си. Знам, че дори да не го признаваме, ще обръщаме повече внимание на малките неща. Защото не са най-важни. И защото животът е твърде кратък, за да го пълним само с отрицание и негативни мисли и коментари. Малкият вирус ни сблъска със сянката на смъртта. И ни разсъни. Сигурна съм в това.

И сега накъде? Напред. Там, където малките стъпки ще ни отведат към малки победи. А те ще ни вдъхновят към по-големи. Животът е такъв – винаги трябва да продължаваме да вървим напред. Дори да грешим. Грешките ни помагат да открием истината. Малките истини за големите и важни неща. Искрено се надявам, че ще търсим българските стоки на пазара, че ще прекарваме повече време с възрастните си близки, ще намираме време да помогнем на беден или стар съсед, ще бъдем добри. Ще бъдем.