Замисляли ли сте се, че един слънчев ден сте излезли да играете с другите деца пред блока, но не сте осъзнавали, че това ще е последният път, в който го правите? Ами ако още тогава го знаехте? Какво щяхте да направите – да се постараете да излезете поне още веднъж навън или с удоволствие щяхте да загърбите детството? Без да се замислям, в момента бих избрала първото. Иска ми се още сега да мога да се пренеса обратно в края на 90-те, да превъртам аудиокасетка с химикалка, за да чуя отново любимата си песен, да облека за последно протрития си от игри на двора анцуг и да играя на криеница, докато не се стъмни.

Вместо това обаче тогава, както и всички останали хлапета от "наоколото", съм взела решението да си остана вкъщи и да правя планове за бъдещето. Никога няма да си простя факта, че побързах да порасна. Всъщност, не съм сигурна дали аз подраних, или просто ми е трудно да приема факта, че нищо на този свят (особено хубавите неща) не е вечно и това е бил естественият ход на времето. Бавно и неусетно домашните се увеличаваха, а часовете за игри намаляваха. Един ден аз така и не слязох пред блока, а не след дълго колелото ми намери подслон в мазето, защото скоро нямаше да имам никакво време за него. Вместо това започнах да се интересувам от съвсем различни неща, а училището заемаше огромна част от всекидневието ми. Някак си игрите с другите деца не ме вълнуваха толкова вече и дори не подозирах, че някакви си 15 години по-късно ще си мечтая това време да се върне.

Дойде ерата на компютрите, на телевизорите с плоски екрани, даже не разбрах кога се изнизаха всички тези години. И кога, по дяволите, съм прибрала за последно уокмена и дискмена в шкафа? Няма никакъв шанс да си спомня, но едно е сигурно – имах щастливо детство, въпреки че не съм държала нито таблет, нито iPhone в ръце. Аз дори нямах мобилен телефон, а и не ми липсваше. Е, добре де, по средата на втори клас осъзнах, че не е лоша идея да имам и не след дълго получих първия си номер, който ползвам и до днес. Апаратът беше с копчета, а най-голямата ми радост бе да сменям цветните панели и да изслушвам мелодиите.

Имах късмета да израсна във време, в което технологиите не бяха напреднали толкова стряскащо. С усмивка си спомням как със сестра ми се карахме коя ще вземе дистанционното за телевизора и коя първа ще се обади на най-добрата си приятелка по домашния телефон. Нямаше вайбър, скайп, месинджър, а смс-ите бяха лукс. Всъщност, не знаех за опцията да напишеш съобщение до 4-и клас, разчитах единствено на това да чуя гласа на човека, с когото искам да разговарям. Без емотикони, без гифчета, без стикери и всякакви други щуротии. Беше хубаво и нищо не ми липсваше. Като че ли бях и по-щастлива от сега и по-често виждах приятелите си на живо. Сега главно си пиша с тях и взаимно се оплакваме от живота. Нямаме време да си говорим очи в очи, само очи в екран. Кое му е удобното или хубавото на това?

Дойде и времето на чатовете и тогава всички бавно започнахме да потъваме в бездната на интернета. Прекарвах десетки часове пред компютъра и заспивах късно, а сега едва успявам да дочакам момента, в който ще затворя лаптопа в офиса. Игрите пред блока ми се струват все по-примамливи, не ми харесва да съм пораснала.

Да, днес мога да си купя шоколад, винаги когато пожелая, без да искам пари от мама или тате и когато бях малка за мен това бе бленуваната свобода, а сега разбирам, че съм живяла в симпатична детска заблуда. Ако само можех да кажа на онова малко инатливо момиченце: „Живей и лудей, защото утре ще си голяма и ще имаш твърде много отговорности.“

Някой навит за една криеница на двора?

Четете още: Как за 48 часа реших, че скоро няма да ставам майка