Любимата ни актриса от „Под прикритие“, „Връзки“ и „Love.net“ Лилия Маравиля е морско чедо - родена е във Варна. Завършва ВИТИЗ през 1993 година в класа на проф. Азарян и Тодор Колев и играе на сцените на най-известните столични театри и може да се похвали с два Икара. Омъжена е за италианския финансов консултант Лука от 2001 година. Двамата имат дъщеря Паола, която е първи курс актьорско майсторство в НАТФИЗ. За най-новата ѝ роля в българската комедия “Голата истина за група Жигули“, за успеха на Мария Бакалова, за уроците към дъщеря ѝ и как се избягва развода по италиански тя отговори на въпросите на Woman.bg с много емоция и смях, без да се пести.
- Героинята Ви в „Голата истина за група Жигули“ се връща към музиката след едно дълго отсъствие от нея. Вие имате ли занимание от миналото, към което бихте се насочили отново?
- От малка съм в плен на магията на театъра и не е имало друго, с което да искам да се занимавам. Времето извън училище в родната ми Варна прекарвах на сцената като част от детската театрална школа на братя Райкови. Много съм щастлива, че професионалните ми занимания и детските ми интереси съвпаднаха. Сигурна съм , че мога да работя много други неща, ако не дай си Боже, нещо ми се случи и не мога да упражнявам любимата професия. В актьорството обаче влагам сърце и душа и това ми носи удовлетворение и щастие.

- Как се чувства една варненка в Бургас, където бяха снимките на филма и липсва ли Ви морето, когато сте в София?
- Много ми липсва морето. По време на снимките в Бургас нямах много време за него, а това лято пък въобще не стигнах до Варна заради ангажиментите си и коронавируса. Беше ми мъчно, че успях да открадна едва няколко дни почивка на юг. Чувствам се добре и спокойно, когато около мен има море. Докато снимахме, графикът ми беше много напрегнат. Заради филма дори участвахме в истински музикален фестивал, което си беше професионален стрес. При тази програма въобще нямах възможност да се потопя във водата. Но се наслаждавах тайно на морската магия, защото снимките бяха на пристанището. Иначе във Варна живее брат ми. За съжаление, рядко се връщам там. Когато обикалях с театрални турнета, често имах представления в родния ми град, но това е различно - отиваш, играеш, нямаш много време за семейството. Обичам Варна и много ми липсва.
- Снимахте филма на Виктор Божинов по време на пандемия. Какво е различното и може ли киното - не само българското, но и световното, да се реализира в подобни времена?
- Ситуацията беше много неприятна, стресираща за всеки нормален човек, но екипът се отнесе много отговорно. Непрекъснато се правеше дезинфекция, техническият екип носеше маски през цялото време, всички много внимавахме, но това не попречи на снимачния процес. Като знаеш какво имаш да вършиш, фокусът ти е върху това как да го направиш най-добре, а не само върху възможността от зараза. В целия свят правенето на филми се промени, но Слава Богу, и през това време се снимаха продукции. В България също производството на филми не спря. Сега имаме възможност да гледаме нови продукции и в телевизионния ефир и надявам се в киносалоните.

- Тече дебат между колегите Ви дали трябва театрите да работят в пандемията. Вие как смятате и изненадва ли Ви продължаващият интерес на публиката към представленията?
-Винаги съм била на позиция, че театрите трябва да продължат да работят. Ако ги бяха затворили, връщането на публиката и задействането на театралната машина след дълга пауза щеше да изисква много време и минаване през сериозни препятствия. Ние, артистите, също се разболяваме, падаха представления, ходехме на тестове, репертоарът се правеше в движение. Но публиката имаше нужда да идва в театъра, още повече, че всички останали забавления бяха затворени. Театърът е среща на изкуството с публиката и тя бе изключително толерантна, дори когато срещата не можеше да се осъществи по обясними причини. Хората не искаха парите си за падналите представления в театър „София“, където играя, просто ги презаверяваха за друга дата. Тази подкрепа на публиката много осмисляше работата ни. Даваше ни упование, надежда и самочувствие на хора, които има с какво до допринесат за обществото в трудните времена. За съжаление, работим с капацитет 30 процента от салона, но той е пълен и това показва, че имаме нужда един от друг - и артистите, и публиката.
- Вашата героиня е част от рок банда. Каква обаче е Вашата музика и съвпадат ли вкусовете Ви с тези на съпруга Ви?
- Ще кажа клише, но слушам хубава музика. Обичам класическа, джаз, рок, фънк и най-много соул от 70-те. Съпругът ми е италианец, но не е голям почитател на италианската музика, аз също. Покрай него обаче се влюбих в Лучано Павароти и Дзукеро.
- Радвате се на дълъг и хармоничен брак, при това с чужденец. Какво Ви опази от развода по италиански?
- Гледаме в една посока, но при нас формулата на успеха е, че ние работим в много различни сфери, което е чудесно. Допълваме се по някакъв начин и никой не пречи на другия. Той не е много щастлив, че дъщеря ни също иска да става актриса, защото твърди, че две у дома са му много, но от друга страна пък, аз съм, защото с нея имаме много повече теми за обсъждане.
- Вие сте завършили при проф. К. Азарян и Тодор Колев. Кой е техният урок, който няма да забравите никога?
- Научих много неща и съм изключително горда и щастлива, че съм възпитаник точно на тяхната школа. Учителят в театралната академия обикновено става твой гуру - възпитава те не само в изкуството, но и в живота. Връзката е като между дете и родител. Възпитавани сме от нашите родители, но учителят ни показва усъвършенстването и пътя, който трябва да извървиш професионално. Аз и всички мои колеги знаем, че този път е предизвикателство, трябва да се извърви внимателно, с много любов и отговорност и не на последно място - с уважение към професията. Актьорът трябва да бъде търсещо дете, в непрекъснато очакване на това, което предстои да му се случи на сцената. Трябва да притежава чистотата на детския свят и да гледа с чисти очи на героя си. Получихме много морални уроци и аз сега съм горда с моите колеги. Когато гледам представление, в което те участват, виждам как са научили уроците и как излъчват почтеност, достойнство, авторитет. И че вървят по пътя си спокойно, изкачвайки стъпалата внимателно едно по едно.
- Стефан Вълдобрев разказва в автобиографията си, че Тодор Колев си отишъл разочарован, че вече не го канят да играе в киното. Забравя ли българинът лесно?
-Не искам да персонализираме за българите, в цял свят е така. Пътят на всеки е предначертан, но да не забравяме, че ние сме отговорни за всяка стъпка по този път. Понякога времето прави подарък, понякога е жестоко към актьора. Няма колега, който да може да каже, че винаги е бил щастлив, че винаги е имал късмет. Напротив - ние сме хора, които искаме още и още, което е много хубаво. Артистът има нужда от работа, той я приема като негова основна мисия. Когато работи - дава сърцето и душата си и в замяна получава признание и любов. Сигурно и Тодор Колев е имал периоди, в които се е чувствал обиден, пренебрегнат, забравен... Но всичко го познаваха, всички го уважаваха. Оставил е за поколенията емблематични роли и възхищение за таланта си. За съжаление в повечето случаи, АРТИСТЪТ си отива тъжен, неизиграл най-голямата си роля...

- Предавате ли опита на дъщеря си в НАТФИЗ? Притеснява ли се, че трудно ще излезе от Вашата сянка?
-Разбира се, че се опитвам да и помагам. В момента, в който разбрах, че иска да поеме по моя път, говорих с нея и не ѝ спестих нищо за трудностите, които я очакват. Обясних, че това е отговорна и трудна професия, която изисква характер, търпение и постоянство. Актьорството е начин на живот и трябва да усещаш някакво мисионерство. Смисълът на професията не е да те дават по екраните, да те показват по телевизията, а с работата ти да докосваш сърцата на хората. Даже се опитах деликатно да я откажа да става актриса, но тя реши, че това е нейният път. Затова никога няма да ѝ попреча, напротив - с каквото мога, ще ѝ помогна. Много се радвам, че попадна в класа на проф. Маргарита Младенов в НАТФИЗ, защото тя ще я хвърли в дълбокото. Има много път да извърви, понеже е още първи курс. Искрено ѝ желая успех, както и на всички млади хора, които са поели по този труден път. И си мечтая да я видя на някоя церемония като Златен глобус, където бе Мария Бакалова. Едно време аз можех да отида най-много на еднодневна екскурзия в Румъния, а за децата ни светът е голямо село. Аз подозирам талант в дъщеря ми и самият факт, че я приеха в Академията, е някакво признание за възможностите ѝ. Оттук нататък всичко зависи от нея.
- Няма как да не забележим прекрасната Ви форма в кожените дрехи на героинята Ви в „Голата истина за група Жигули“. Издайте тайна и не бягайте с обяснението, че всичко е ген…
- Разбира се, генът има значение, а аз съм сред късметлиите, които могат да се похвалят с добър. Много внимавам как се храня, старая се да не се застоявам, тренирам тялото си, правя упражнения и много ходя пеша. Гледам да избягвам сладкото, въпреки че го обичам. Затова хапвам тайно черен шоколад ,с извинението, че е полезен.

- Кои бяха най-големите предизвикателства по време на снимките? Комедията е особен и труден жанр, имаше ли време за забавни моменти, какво ще запомните най-вече от процеса?
-Беше много забавно, защото с тази компания от актьори - Димитър Рачков, Герасим Георгиев-Геро, Филип Аврамов, Михаил Билалов, любимата ми Ирини, няма как да е по друг начин. В едночасовата почивка за обед не спирахме да се смеем. Много се радвам, че имах възможност да работя с Рачков, Геро и Фицата, защото за първи път се срещам с тях пред камерата. Историята на филма е вълнуваща и много искрена. Всички приехме да участваме с радост и отговорност. Ние от група “Жигули” вече сме истинска група! Имаме истинска биография! “Голата истина за група Жигули” беше невероятно приключение!

Четете още: Ивон от "Съни бийч": За 15 мин. в Слънчев бряг получих 4 предложения