Тя е Соня, на 28 г. и вече е разбрала какво е да влезеш в ролята на родител на собствения си баща. Да се грижиш за него и да си насреща, когато има нужда от теб, независимо от всичко. Нещо, което на повечето хора се случва в много по-късен етап от живота. Тя е дъщеря на войник, който е дръзнал да замине за Афганистан и да докаже мъжката си храброст на бойното поле. Нека се запознаем с историята ѝ и как съдбата ти нанася удари, които те правят по-силен и стойностен човек:

„През лятото на 2014 г. следвах право в Ню Йорк и мечтаех един ден да вляза в съда като успешен адвокат. Когато не бях навела глава над учебниците, ходех на шопинг, тренирах във фитнеса или излизах с приятели на по питие. Както правят почти всички 24-годишни. Сега, 4 години по-късно, като се обърна назад и си спомня за това време, ми изглежда сякаш е било в предишен живот. Дните, в които единственият човек, за когото трябваше да се грижа, бях аз, ми се струват като сън. Тогава не знаех, че само след няколко месеца животът ми ще се преобърне тотално. Точно в средата на лятото баща ми, който служеше в Афганистан и беше сержант първа степен, бе тежко ранен. Животът му се промени завинаги, моят също...

Веднага след инцидента татко беше откаран за спешна медицинска помощ в Германия.
Стабилизираха го и той се върна вкъщи, за да продължи лечението си. Никога няма да забравя първия път, в който го видях. Срещу мен стоеше най-силният човек, когото някога съм познавала и мислех, че е непобедим. Сега той лежеше безпомощен, почти не можех да го позная. Прибрах се в родния си град за две седмици, но знаех, че може би ще се наложи да се върна завинаги. Така се и оказа. Седмиците се превърнаха в месеци, месеците в години. Татко имаше нужда от мен. Постоянно се появяваха усложнения, нови диагнози, трябваше да съм до него. Имаше толкова много операции, психиката му беше срината.

Още в началото, когато татко се прибра, една от медицинските сестри ме предупреди, че ще трябва много да се грижа за него, защото той ще се нуждае от помощ, която те не могат да му осигурят.
Трябваше човек, който е негов близък и може да му даде любов и постоянно внимание. Майка ми нямаше възможността да го направи, те отдавна бяха разделени. В този момент осъзнах колко много татко се нуждае от мен. Спомних си как той се е грижил за мен цял живот, сега беше мой ред. Сетих се как винаги е бил до мен и как ме научи да карам колело, как да си завързвам обувките, как да посрещам трудностите и не искаше нищо в замяна.



В страната ни има над 5 милиона военни, ранени в Афганистан, чиито животи са променени завинаги. Също като моя и този на татко. А ние, техните близки, трябва да изоставим всичко - кариерата си, образованието си... Оттук нататък ние трябва да сме техният гръб и рамото, на което да се облегнат. Помощта ни изглежда почти незабележима, но истината е, че това е основното ни задължение до края.

Доказано е, че близките на ранените военни, които се грижат за тях, страдат много повече от психични проблеми, най-често срещаният от които е депресия.
Изобщо не обръщах внимание на тези факти, преди да се случи и на мен. Не го изтъквам, защото се усещам ощетена и имам против да се грижа за баща си, а защото искам светът да знае какво се случва и как можеш да загубиш свободата си завинаги.

Истината е, че раните на татко започнаха да зарастват добре, белезите му да избледняват, но душевните поражения са по-сериозни и отминават много по-бавно. В началото ми беше изключително трудно да разбера как се чувства той и от какво има нужда. Сега във всеки момент разбирам какво изпитва, дори и по леката му усмивка. Той постоянно ми повтаря, че го познавам много по-добре от самия него и наистина е така.

Закарвам го навсякъде, водя го при всички доктори, купувам му лекарства, приготвям му храна, чистя и съм поела всички домашни задължения. Освен това винаги съм насреща, когато той има нужда. Подкрепям го и емоционално и знам, че той се чувства ужасно от факта, че не може да управлява сам живота си.

Трябваше да се откажа от много неща – от завършването на образованието си, от приятелствата, от нощните излизания, от кариерата си...
Вместо това се сприятелих с други ветерани и техните близки, които споделяха същата съдба като мен. Това са контактите, които завързах в болницата. Знам, че се отрекох от много неща, подходящи за моята възраст, но истината е, че получих шанса да осъзная по-важното и се сдобих с много по-ценен опит. Сега съм отдадена на грижите за татко и той винаги е до мен!

Ако ви се налага да зарежете всичко, за да се отдадете на толкова близък и скъп за вас човек, не трябва да се отчайвате.
Реализирането на мечтите ви може би ще се забави, но не се отменя. Зависи изцяло от вас. Да, сега не съм адвокат и нямам успешна кариера, но имам татко и това е много по-важно.

Четете още: Топ 10 неща, които са важни за мъжете в личния живот днес