Животът ѝ е белязан от преклонението ѝ пред българския език. Героите ѝ са многопластови, витални, търсещи, чувстващи и силно реалистични. Темата, която най-много я вълнува, и която намира дълбок отзвук в нейните творби, е човешката душа. „Човешката душа, която има нужда от познание и лечение, от изразяване, от взаимност, от слабост и от храброст, от утеха, от възвисяване, от мир, от бунт“, казва тя. За нас е чест да ви представим дамата, според която любовта е стихията, която може да направи една жена и силна, и слаба – журналиста и писател Веселина Седларска. Поводът за срещата ни е фактът, че именно тя спечели с най-много гласове наградата на Woman.bg “Жена на десетилетието” в категория „Перо“.

Кога за първи път посегнахте към перото?

Странното в този въпрос е, че перото си беше истинско, не метафорично. Пишехме с перодръжки, не автоматични, дървени с перо. Имах тетрадка, в която пишех съчинения по теми, поставени от мен самата. Например „Защо е лошо да ритнеш животно?“ Размерът на всички съчинения беше по една страница. После ги четях на семейството ни. Били са наивни, искрени, старателни съчинения. Понякога сега, като напиша заглавието на статия, ме пронизва прозрението, че върша същото – пиша наивни, искрени и старателни съчинения на тема „Защо е лошо да не се спазват правилата на демокрацията?“ През последните три години написах три книги, преди това две. Това са нещо като пет тетрадки, всяка от тях на някаква тема. И амбициите ми са същите – да съм искрена и старателно да подбирам думите, така че да са най-точните и най-хубавите. Преклонението ми пред българския език ме е белязало за цял живот.

Кои са темите, които най-много Ви вълнуват и намират отражение в творчеството Ви?

Моята тема е човешката душа – поотделно у всеки, но и когато сме заедно. Иначе казано – личната и социалната психология. Не вярвам, че нещата могат да се случат около хората, ако преди това не са се случили вътре в хората. Човешката душа има нужда от познание и лечение, от изразяване, от взаимност, от слабост и от храброст, от утеха, от възвисяване, от мир, от бунт – всичко това ми е безкрайно интересно. Българската народопсихология ми е любима тема – покрай изследването ѝ попаднах на толкова весели, смешни, тъжни и горчиви истории, че накрая ги обобщих в книгата „България за начинаещи.“ В книгата ми „Депресията ме обича“ мащабът е сведен до един човек, но пък се отнася за много хора. Ние не сме толкова различни, колкото си въобразяваме. Когато излезе „Кладенецът“, получих десетки писма, които ми казваха, че съм описала техния живот, техните майки, техните сестри. Съжалявам, Лев Николаевич, но всички хора се различават в щастието и си приличат в нещастието си.

Откъде черпите вдъхновение?

От всичко наоколо. Всичко е интересно, всичко може да бъде описано. Разбира се и от вечния извор – детството. Но на практика ние се движим всеки ден сред безброй сюжети. Дори не е нужно да измисляме, трябва просто да чувстваме и виждаме. Моята душа има добро зрение за детайлите, благодарна съм за това.

Кои са писателите, на които най-много се възхищавате?

Сред българските – на Захарий Стоянов. Толкова истинско, толкова естествено писане. Утоляващо, прозрачно и чисто – като водата. В „Чардафон Великий“ – и ненадминато забавно. Велик е в портретуването. От чуждестранните – Ромен Гари. И животът му, и книгите му са несравними. Изумителен факт от живота му – има период, в който до обед пише като Ромен Гари, а следобед – друга книга като Емил Ажар. Стиловете се различават, неслучайно харесвам най-много романите му, публикувани под името Емил Ажар, а сред тях – „Животът пред теб“ най-много.

Кой е най-ценният урок, на който животът Ви научи през последните 10 години?

Че може би е важно да съм права, но не е важно да победя. Може би трябваше да кажа – толерантността. Или още по-точно – смирението. Смирението е много градивно чувство – то не просто не прахосва силите ти в излишни битки, но и винаги ти напомня, че все още има път за теб напред и нагоре. Смирението, не примирението. С примирението няма изглед да се помиря до края.

Лесно ли е да си писател в България?

Аз съм журналистка, писателството ми е съпътстващо хоби. Не са ми важни тиражи, печалби, литературни критики – в този смисъл за мен е лесно да съм писател. Но ако това е професия за някого, предполагам, че не е лесно. Иска се нечовешко търпение за извайване на всяка дума отново и отново. Бърз резултат в писателството няма.

Коя е любимата Ви дума?

Ручей. И ако ме попитате защо, не мога да кажа. Вкусна ми е заради „ч“-то, течаща е, бистра е, разхлаждаща, пивка, съдържа обещание за вечност, за прииждане на сила.

Какво ни дават книгите? Защо трябва да четем?

Книгите ми дават почти всичко, от което съм имала нужда. Приютявам се в тях. Сравнявам ги с най-умните ми, най-преданите приятели. В различните етапи от живота книгите се четат по различни причини. В младите години – освен неизбежното обогатяване с познания – ни дават ролеви модели. Това е важно, когато оформяш характер. Освен това прочетеното и видяното на екран въздействат различно. Според мен прочетеното по-успешно се интегрира в съзнанието ни, оставя по-трайни следи. Просто то е такъв тип софтуер. Четенето ни прави не просто по-умни, а и по-добри хора. Разширява хоризонта ни, отваря в умовете и душите нови пространства, заселва ги с различни характери – всичко това ни прави по-гъвкави, когато се справяме с живота около нас. От всички дейности четенето ни дава най-много в сравнение с всички останали дейности.

Какво ви натъжаваше и какво ви усмихваше през последните 10 години?

Всичко, което ме натъжаваше, след това ме усмихваше. Като журналист съм принудена да живея с обществените проблеми. Глупост на сцената на политическия живот ме е натъжавала до сълзи, след това ме е разсмивала до сълзи. Така че накрая реших да съкратя процеса, като прескоча натъжаването – сега просто се смея. В личен план ме натъжават само болестите и смъртта, всичко друго приемам като дребни проблеми. А големите усмивки в личен план при мен дойдоха заедно с внуците. Нищо не е по-хубаво, по-смислено от тях.

Имате ли наблюдения какво чете българинът през последните 10 години?

Вярвам на книжарките. А те ми казват, че българите четат трилъри и самопомощни книги. Първите – повече мъжете, вторите – повече жените. Мисля, че днес се чете и доста историческа литература. Но най-хубавото е, че младите хора четат. Няма значение дали четат книги за самодиви или вампири, важното е, че четат. В крайна сметка сюжетите на „Бхагавад Гита“ и „Цар Лъв“ са еднакви, както пише в последната си книга Ювал Харари.

Как се почувствахте, когато разбрахте, че сте избрана за жена на десетилетието в категория „Перо“?

Беше много неочаквано за мен. Първо ме изненада редакцията на Woman.bg, която се беше сетила за мен, без да имам нито един познат човек в екипа. А след това ме връхлетя изненадата от резултатите от гласуването. Получавала съм доста журналистически награди, но тази беше несравнима – предложиха ме хора, които не познавам, и за мен гласуваха хора, голяма част от които не познавам. Какво нещо са думите, мислех си. После си казах: Е, това е, напълни се моята луна с това признание, а след като се напълни, луната започва да намалява, може би е време да се откажа от писането вече. Обаче после пак се случи някаква глупост в политиката и затраках по клавиатурата. Казах си, на един човек да изразя мнението, един човек да се почувства подкрепен в позицията си този текст – има смисъл. И така вече 40 години.

Четете още: Милена от „Тройка на разсъмване“: У нас има страхотни хора, ние не сме заспал народ