Да се поддържа висота не е лека задача в нито един период на българската история. Какво кара един млад българин да тръгне по пътя към върха можете да прочетете в разговора ни с Димитър Димитров.

- За всички хора, които те познават, та дори и само от социалните канали, е напълно ясно, че си страстен историк, запален планинар и може би усмихнатият и свеж екскурзовод за много чужденци, които правят заедно с теб първите си стъпки в столицата. Но няма как да не започнем с въпроса защо избра самият ти да тръгнеш по следите на Христо Проданов и да станеш автор на книга, посветена на него?

- Още от юношеските си години, когато започнах първите си планински преходи и изкачвания, опитните планинари около мен разказваха за българските експедиции в Хималаите, за Христо Проданов, за Людмил Янков и представителите на онова емблематично поколение в родния алпинизъм. Събитията от 1984 година, първият български успех и последвалата го трагедия, винаги са ме докосвали и карали да вярвам, че повече млади хора трябва да познават тази история за героизма, достойнството, себеотрицанието, красотата на планината и хората, избрали да ѝ се отдадат. В „По пътя към върха“ всеки може да открие много смисъл и общочовешки уроци. Редом с всичко това, огромна заслуга за написването на книгата има екипът на „Българска история“ – те проявиха инициативата и ми оказаха ключова подкрепа в процеса на работа. Не на последно място книгата е в памет на приятел, чийто дух остана завинаги в Балкана, и е посветена на семейството и най-близките ми хора.

- През годините обществото ни е изградило редица хипотези около успешното изкачване на Еверест и за съжаление трагичния край за първия български алпинист, успял да покори върха. Какво научи ти за себе си? Има ли истина в твърденията, че маршрутът за слизане е променен от него самия?

-Безспорно хипотези има много, но фактите са едни. Христо Проданов осъществява първото безкислородно самостоятелно изкачване по Западния гребен, неслучайно наричан „Жестокият път“. Това е най-ранното пролетно изкачване дотогава – обикновено атаките към Еверест се случват през май предвид по-благоприятните атмосферни условия. Освен това до онзи момент никой не е преминавал толкова голяма денивелация в рамките на един ден от мястото на лагер V (8120 метра) до самия връх. Действително обаче както във височинния алпинизъм, така и в планината по принцип слизането от върха често крие повече рискове, особено при обстоятелствата, в които попада Христо Проданов. Нощта го застига на открито, а фатална за него е загубата на ръкавиците му, което не му позволява да използва ръцете си при слизането. Въпреки че оцелява първата нощ и близо до него в спасителен щурм достигат Людмил Янков, Трифон Джамбазов, Иван Вълчев и Ринджи, силите и шансът му за живот угасват след третото денонощие в „Зоната на смъртта“ над 8000 метра надморска височина. Да, Христо Проданов избира да слезе именно по „Жестокият път“, по който се е изкачил – нещо непостижимо за никого в Хималаите и до днес. Според ръководството на експедицията слизане по кулоара „Хорнбайн“ би му предоставило по-голям шанс да стигне безопасно до вече изградените височинни лагери. За съжаление обаче необходимият за целта ледокоп остава в раницата му под върха, където са резервните му ръкавици и термосът с топла течност.

- Коя биографична следа от житейската история на Христо Проданов те изненада или провокира най-силно?

Преди да започна работа по книгата нямах представа, че е израснал в нищета и е бил изоставен от баща си. Научих повече за младежките му години и зародиша на страстта към алпинизма и планината. В книгата надлежно са описани и разработките на Държавна сигурност спрямо него, има дословно цитирани доноси, целящи да му навредят и попречат на ръководството му до първата българска хималайска експедиция към връх Лхотце, достигнат единствено от Проданов.

- Живеем в социалните мрежи и често си говорим с цитати. Откри ли за себе си любима мисъл на Христо Проданов ?

-Безспорно. „Завиждам на тези, на които предстоят нови върхове“. Много често се чувствам по същия начин, споделям и уважавам стремежа към по-високото, към нови, безбрежни хоризонти. Всъщност, цитата научих не от социалните мрежи, където често се споделят неавтентични цитати с чуждо авторство, които се приписват на Христо Проданов. Тази мисъл ми бе споделена от доцент Сандю Бешев – доайен и хроникьор на българския алпинизъм, написал най-много статии и авторски трудове за Христо Проданов.

- След загубата на Боян Петров започна отново по-усилено да се говори за алпинизма у нас. След срещата ти с дебрите на историята на този спорт какво е бъдещето му у нас? Очакват ли ни още покорени върхове и забити български знамена?

-Всички алпинисти и планинари знаят, че никой връх не може да бъде покорен. Ние сме гости в планината и ѝ дължим благодарност, когато тя ни допуска до себе си, както и отстъпление, когато условията за изкачване са враждебни. България е имала невероятни алпинисти, има ги и ще ги има. Разбира се, условията за алпинизъм днес са много по-различни от тези през 1984 година – както в технически, така и в чисто икономически аспект. Комерсиализацията и пазарните закони навлязоха във високата планина, което не е непременно положително явление – напротив. Конкретно Боян Петров беше и си остава неповторимо вдъхновение за всички стойностни хора, не само за алпинистите и планинарите. Той беше на крачка от „Хималайската корона“, полагаща се на изкачилите всички 14 осемхилядници в Хималаите и Каракорум. Българските победи в по-високите върхове продължават и днес, благодарение на Николай Петков, Дойчин Боянов, Петя и Камен Колчеви, Богдан Велев, адвокат Стефан Стефанов и десетки млади, перспективни алпинисти.

- Успя ли да разбереш кой е автор на думите, които все още кънтят: „Ице, ти си голям мъж! Ти си българин! Не заспивай! Всичко е окей, към тебе тичат хора!“ и има ли според теб все още у нас през 2020 почва за такава самоотверженост и истински колегиални приятелства по върховете на живота ни?

-Думите са на радиста Стефан Калоянов, който заедно с Аврам Аврамов, Георги Имов и останалите в базовия лагер се стреми да поддържа Христо Проданов буден и жив. Впечатляващо, но и по своему трагично е дълго време, в което пламъкът и желанието за живот горят у него.

- Какво си взе ти от Христо Проданов и ще използваш по пътя към твоите нови върхове и какво да очакват читателите?

-Можем да се учим от Христо Проданов на воля, последователност, другарство. На чест, достойнство и интегритет от човек, чиито дела са в хармония с думите му. За себе си съм решен бавно, но сигурно да изкачвам по-високи върхове. Към настоящия момент най-сериозният ми успех е връх Уитни в Калифорния, САЩ, на височина от 4421 метра. Изкачването беше с почти 2000 метра денивелация и беше осъществено в рамките на един единствен ден с рисковано, но благополучно слизане по тъмно. Тогава допуснах грешката в последния момент да взема придружител в хода на изкачването – колега от Израел, която страдаше от височинна болест. Грижите за нея ме забавиха неимоверно много по пътя към върха. Въпреки това, все още предпочитам да не съм сам в планината, а да има на кого да разчитам, както и спътникът ми да може да разчита на мен. Ако съм здрав и имам финансовата възможност, на този етап бих атакувал Арарат, Елбрус, Килиманджаро и базовия лагер под връх Еверест. Що се отнася до писането, вече започнах работа по втората си книга, която отново ще е с биографичен характер, но с по-ограничен тираж. Трябва да е готова до декември месец.

Автор: Елица Стойчева

Четете още: ТОП 10 на най-красивите сафари дестинации в Африка