Woman.bg имаше щастието да се срещне и запознае отблизо с едно от златните момичета на художествената гимнастика. За трудностите и победите, за вдъхновението, мечтите и мотивациите в живота разговаряме с красивата и нежна грация Невяна Владинова - вицепрезидент на БФХГ, бивш състезател и медалист по художествена гимнастика от Националния отбор на България.

Коя е Невяна Владинова?

Невяна Владинова е една, вече смело наричам, жена, родена в град Плевен, която е избрала да се отдаде на художествената гимнастика. Следвайки целите и мечтите си, тя остави следа като активен състезател, а вече е време да постига нови успехи, но като част от ръководството на българската федерация.

Кой е периодът от живота ти, който определяш като твоята позитивна трансформация?

Аз съм човек, който лесно може да изкара позитивното от всяка ситуация и да не задълбава в черногледство. Имаше обаче един конкретен момент, в който буквално за секунди осъзнах, че съзрявам за следващата стъпка. Именно в този момент признах пред себе си, че мисията ми като състезател е изпълнена и че когато трябваше да играя - играх и бях добра. Признах пред себе си, че вече идва новото поколение от можещи и амбицирани млади момичета, които с лекота се справяха със сложния ни спорт. Това беше и моментът, в който се смирих и намерих следващата мечта, която превърнах в цел.

Кое те мотивира и как се зареждаш за нови успехи?

Имам късмета да съм влюбена в работата си и тя да е моята най-голяма страст. Първоначално ме водеше тази чиста любов към спорта. Сега ме мотивират вдъхновените лица на малките гимнастички по залите, когато ме видят и чуят да разказвам за пътя към успеха. Мотивират ме и техните родители и учители, които им разказват истории за мен. Това ми дава криле да продължавам да дерзая.

Кой е моментът, в който ти беше най-трудно и си помисли да се откажеш? Какво си каза и как го преодоля?

Единственият път, в който наистина исках да се откажа и мислех, че повече нямам сили, беше след Световното първенство в София през 2018 г. След тежка година за пръв път се чувствах в отлична форма и готова за нещо голямо, но... нещо се случи. Провал и 16-то място в София, пред родна публика. Бях много разочарована. За пръв път се разплаках така пред майка ми, гушнах я и казах „не мога повече". Когатo си тръгвах от Арена Армеец, отвън се бяха събрали много деца, чакаха с най-широките усмивки и вълнение да се снимаме и да получат автограф. Изтрих размазаното от грима си и обърнах внимание на всяко едно. Тогава разбрах, че не мога да се откажа и не може да дам такъв лош пример на всички тези бъдещи шампионки. Разбрах защо наистина си заслужава.

Силен човек ли си?

Така мислят близките и приятелите ми, а аз им имам доверие.

Как се постига една мечта?

С действия, търпение, постоянство и любов. Много е важно да не ни отказва първата трудност и първия неуспех. Откажем ли се тогава, значи сме били заблудени, че това е нашата мечта.

Ако трябва да дадеш един съвет на твоето 20-годишно АЗ, какъв би бил той?

С времето се научих да не съдя хората, а да ги разбирам. Може би щеше да ми е полезно и преди 20 години, когато чисто по детски съм се присмивала ненужно.

Според теб позитивното мислене и нагласа, и дори една усмивка, могат ли да решават проблеми и да отварят врати?

Позитивно мислене, усмивка и спокойствие е моята рецепта за решаване на проблеми. Тогава мисля най-трезво и правя най-важното за ситуацията - намирам решение.

Има хора, които казват, че оптимизмът е за мечтателите и че човек трябва да е реалист. Мислиш ли, че двете неща се изключват взаимно?

Не обичам крайностите, затова мисля, че можем да бъдем и двете. Аз съм оптимист в мечтите и целите си и реалист по-пътя към тях и случващото се около мен през това време.

В какво трябва да се опитваме да бъдем по-добри – като личности и като общество?

Да правим добро, когато можем, без да чакаме нещо в замяна. Да бъдем по-отговорни към себе си и околните. Да приемаме и раздаваме повече усмивки.

*Материалът е част от кампания на минерална вода Велинград Alcalia за позитивна личностна трансформация и водене на по-активен начин на живот.

Четете още: Мария Касимова-Моасе: Мечтите нямат давност