Днес е Ден на протест на хората с увреждания. Инициатор за създаването на този ден е Европейската мрежа за независим живот, а началото му е поставено през 1992 г. Естествено, възниква въпросът защо е необходим, коя е причината, поради която има нужда от такъв ден? Отговорът, разбира се, е един - обществото в лицето на държавата, и по-точно - властимaщите, меко казано, неглижират и омаловажават задълженията си по отношение на тези действително низвергнати и забравени от бог и цар човешки същества.

Всеизвестен е фактът, че отношението именно към този сегмент от обществото, към нуждаещите се и бедните, към болните и старите, към майките и хората с увреждания, е мерило за цивилизованост и хуманност!

За проблемите на хората с увреждания Европейската мрежа за независимост обръща специално внимание. Особено остър и актуален е въпросът за подпомагането и интегрирането на инвалидите не във Франция, не в Германия, не във Великобритания, не в Швейцария или още по-малко в Скандинавските страни... а у нас – в България.

Това че съществува Министерство на социалната политика, в което едната агенция е специализирана за работа с хора с увреждания (Агенция за хората с увреждания), не е достатъчно! Необходимо е най-малкото тази агенция да работи. А какво става на практика? Повечето от проблемите по стар български обичай се прехвърлят на другата агенция – Агенция за социално подпомагане, тъй като наистина 99.99 % от инвалидите са и бедни. Тя пък от своя страна връща топката в ръцете на първата... и така до безкрай.

Знаете ли каква е стойността на месечната помощ или т.нар. пенсия за инвалидност, която Министерството у нас отпуска на човек със загуба на трудоспособност над 90%? Между 130 и 140 лв! Шокираща сума, която в никакъв случай не може да задоволи нуждите, а още по-малко да осигури независим или поне минимален стандарт на живот. И това не е всичко - чужда помощ, която със сигурност при такова инвалидизиране е необходима, се заплаща с мизерните 124 лв!

Но... както казват господата управляващи, за всичко си има обяснение. В последно време от трибуните на властта е много модерно да се сипят нескончаеми оправдания, че видите ли, икономическото положение на България е толкова тежко, че няма начин да бъдат отделени средства за подпомагане на инвалидите. И като за капак на всичко това, забележете, независимо от партийни цветове, гръмки обещания и послания, се препоръчват такива нелепи мерки, които тотално могат да преобърнат надолу с главата представата ни за морал, дълг и човечност!

Става дума за абсурдното предложение всички инвалиди да минат на комисия, която да определи инвалиди ли са те или не, трудоспособни ли са и до каква степен, както и помощи на каква стойност заслужават да получават?! Друга подобна абсурдна мярка е предложението инвалидите да минават на комисии не веднъж на три години, както е досега, а по-често. Обяснението за необходимостта от подобни реформи при определяне степента на инвалидност, а оттам и размера на помощта, която инвалидът ще получава, е да се избегне злоупотребата. Другото основание е да се отсеят тези, които са се възползвали от опората на корумпирани лекари и комисии и получават помощи по неправомерен път. Подобни мерки обаче няма как да дадат резултати, докато обществото ни не се справи с корупцията и не подобри системата и начина ни за определяне на трудоспособността на инвалидите. Защото, съгласете се, подобни мерки биха довели до тотално ощетяване и ограбване на онази част от обществото, която всъщност най-много се нуждае от състраданието, грижите и подкрепата на всички нас.

Защо обръщаме внимание на днешния ден? Причина за това е ключовата дума ПРОТЕСТ. Вековната народна мъдрост казва: "Преклонена глава сабя не я сече". Да възпитаваш детето си „да си мълчи“ е практика, която, за жалост, съм засичала у не един и двама родители. Не ги съдя – израснали в политически режим, в който по-добре да си затваряш устата, някои от тях все още се страхуват да надигнат глави и да наддадат вой срещу неправдата. Това обаче, което постигнаха семействата на деца с увреждания в края на миналата година, извоювайки месечна финансова помощ на стойност 900 лв., е доказателство, че робското примирение и тихото подчинение имат своя праг на търпимост и е крайно време подобен народопсихологически феномен да бъде изкоренен.

Четете още: Протестът на майките – глас в пустиня ли е?

Какво беше разочарованието ми обаче, когато се оказа, че постигнатата победа е половинчата, а въпросната сума е предназначена само и единствено за деца до 18-годишна възраст! Ами след това?

Безспорно, подобно решение, с ръка на сърцето си, бих определила като чиста проба дискриминация... Дискриминация по отношение на възраст. Нима болното от детска парализа дете след навършването си на пълнолетие ще оздравее и ще продължи живота си като всички свои здрави връстници? По тази логика с навършването си на пълнолетие то вече няма да има нужда от подкрепа?! Какво ще се случи с неговото семейство, което ще трябва да се грижи за него като за малко беззащитно дете до сетния си дъх? Ами един ден, когато родителите му си отидат, какво ще стане с този пораснал човек, обречен завинаги да остане... дете?!

Днешният ден е ден, който да ни напомня, че е време да насочим поглед към предизвикателствата и трудностите, с които всички тези хора са принудени ежедневно да се сблъскват, борят и преодоляват. Нека не затваряме очите си, нека им протегнем ръка и отворим сърцата си за тях! Нека не мълчим!