„Това е историята на един баща, който се сприятелява с гангстер, за да впечатли 14-годишния си син”, обобщава Херман Кох.

Става дума за „Одеса Стар” – четвъртия поред роман на холандския писател, който излиза у нас. Ако сте чели „Вечерята”, „Вила с басейн” или „Уважаеми господин М.”, вече знаете, че Кох е виртуоз в смесването на екзистенциален съспенс и класически трилър. Историите му осветляват язвите, разяждащи днешното консуматорско общество. С характерния си черен хумор писателят драматизира крайностите, на които е способен всеки от нас (а дали е способен всеки?), за да запази комфортното си съществуване.

Героят на „Одеса Стар” Фред Морман изживява кризата на средната възраст. Мечтае да се сдобие с черен джип чероки и с нови приятели, но романтиката отдавна се е изпарила от живота му. Той вече не е герой за сина си, жена му също не го цени особено. Говори само за лихви и за круиз контрол, макар всичко това да не го прави щастлив. И ето че среща свой бивш съученик, който го впечатлява с бруталното си държане, с агресивността си, с хубавите коли, които кара, с красивите жени, с които излиза. Едва когато Макс Х. бива застрелян пред един ресторант, странното приятелство между двамата мъже започва да изглежда логично.

Потапяйки читателя в подземния свят на Амстердам, Кох насочва вниманието му към хлъзгавата човешка природа и чувството за неудовлетворение, обзело съвременния човек. Фред Морман е всичко друго, не и нещастна жертва. Той е безскрупулен тип и лесно придобива облика на закоравял престъпник. Романът неслучайно е озаглавен „Одеса Стар” – това е кораб, кръстен на града, който според Фред представлява връх на подземния шик. А писателят отново разкрива себе си като майстор в описанието на абсурдни размишления и сцени, граничещи с клоунадата.

Херман Кох е автор на 7 сборника с кратки разкази и 8 романа. Големият му пробив е „Вечерята”, който е издаден в 37 страни, преведен на 33 езика, екранизиран и адаптиран за театралната сцена. Българската публика ще има удоволствието да види филма тази есен в рамките на кино-литературния фестивал „Синелибри”.

Откъс

Нямам представа защо сега, когато Макс вече го няма, първото, за което се сещам, е котаракът. Може би защото Силвия ме помоли да кажа няколко думи на утрешното погребение. Не знам дали историята с котарака ще се впише в представите за поклонение.
Замислям се за погребенията, на които съм присъствал. Всички те започваха с реки от сълзи и завършваха със звънък смях. В ума ми изплува речта на Джон Клийз от погребението на Майкъл Чапман. Замислям се и за камерите. На гробищата ще гъмжи от камери. Може би няма да ги допуснат до траурната зала, но поклонението пред Макс Х. със сигурност ще се превърне в централно медийно събитие.

Тази вечер по новините в шест отделиха специално внимание на маршрута на траурната процесия и на специалните мерки за безопасност, които били взети. После пуснаха за пореден път кадрите отпреди три дни. Първо тъмната улица и сините полицейски светлини на ъгъла до италианския ресторант „Маре нострум“, след това червено-белите ленти, които ограждаха мястото на престъплението.
Накрая – и полусваления прозорец на сребристия мерцедес; главата на Макс, опряна на волана сякаш за сън. Полицаи с ръкавици събираха гилзи от тротоара и внимателно ги пускаха в найлонови пликчета, които след това запечатваха; върху тротоарните плочки с бели тебеширени кръгове бяха очертани местата, на които бяха открити гилзите.

Опитвам се да си представя въздействието, което би имала историята с котарака редом до другите откровения. Мога да я разкажа така, че първо да извика сълзи, а после – смях. Замислям се за дъщеричката на Макс, която сигурно ще чуе тази история за първи път. „Бяхме още ученици“, бих могъл да кажа. Или: „Това се случи много отдавна“. Котаракът трябва да е мъртъв от поне двадесет години.

В известен смисъл това погребение не е съвсем като другите. Не знам например дали самият аз ще съм сред живите утре вечер. Когато излизах на улицата през последните дни, се оглеждах повече от обикновено. Докато шофирах, си внушавах, че виждам в огледалото залепен за бронята ми автомобил.

А преди малко, докато изнасях торбите с боклук на тротоара, се хванах да надничам под колата. Направо си коленичих. Беше твърде тъмно, за да видя каквото и да било. Спомних си как едно време, когато бях малък, преди лягане проверявах дали под леглото ми не се спотайват чудовища.