На днешния ден през 1880 г. се ражда писателят Йордан Йовков - изкусният майстор на късия разказ, познавачът на Добруджа, но и на цялата изящна и деликатна женска душевност.
Няма друг творец на словото в българската литературна класика, който да „рисува“ с такова искрено вдъхновение, толкова многопластово и проникновено, облика на българската жена. И доказва това с разказите си от сборника "Женско сърце".
Йовков е един от онези писатели, които дълбоко се прекланят пред женската същност, пред великата съзидателна енергия на жената. На нейната непринудена топлота и възвишено очарование.
Да си спомним нежността и обаянието, които лъхат от женските образи на Йовков. За възторга, с който писателят от Жеравна се прекланя пред чара и мъдростта, пред жизнеутвърждаващата роля на жената.
Да си спомним за селската хубавица Боряна, която с онзи безгрижен и весел нрав възвръща радостта в сърцата на хората; която с искреността, добротата и бликащата си виталност разпръсква мрака в несговорната къща. За онзи унесен поглед в кафевите очи на Пауна, с който смекчава дивия нрав на Индже и събужда в сърцето му непознати и неизпитвани до момента чувства. За покоряващата хубост на Рада, с която отклонява Шибил от неговата хайдушка клетва и събужда копнежа му за радост и щастие...
За жената като тайнство, като Вселена, която е вдъхновявала и провокирала, и която продължава да възпламенява творческия импулс на поколения писатели, художници и поети... За българката, като майка и закрилница, като любима, родена да дарява и да вдъхва любов...
Скромната селекция от цитати, която ви поднасяме по-долу, доказва колко точно може да бъде уловена женската душевност само в няколко думи:
"Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си, пламнали, устремени в него.” ~ "Женско сърце"
"Каква чудновата бърканица - мислеше си той - от жена, дете и дявол! И как всичко ѝ прилича; каже нещо - умно е, направи нещо - хубаво е!" ~ "Шибил".
"Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.” ~ "Албена"
"Когато Божура беше малка и ако беше студено, зъзнеше с цялото си тяло, тъй както майка ѝ беше я научила, жените се показваха трогнати. Всъщност под това съжаление се криеше учудването им, че това хубаво дете може да бъде на една циганка. Но Божура сега беше мома. Големите черни очи на предишното зиморничево циганче гледаха дръзко, дяволито, снагата ѝ беше се източила, тънка, гъвкава, разцъфнала като дива шипка. И само зарад нея, зарад смеха и зарад хубостта ѝ, която завладяваше всички като с магия, жените, такива скъперници във всяко друго време, купуваха евтината стока на Калуда и щедро ѝ плащаха. Даваха дори и нещо повече, увлечени от една мъка, която те не искаха да признаят, че е завист." ~ "Божура"
"Като не можеше да говори вече, той пак го заплю и разтреперан, прежълтял, обърна се и си тръгна към къщи. Някой извика подире му:
- Момчетата са гладни, я им донеси малко хляб!
- Нямам хляб аз - отвърна дядо Герги, без да се обръща. - Камъни да ядат!
Тогава от отсрещната бяла къщичка излезе Аничка. Тя доде насам, каза нещо на стражарите, след туй извади изпод престилката си прясна пита хляб. Тя я разчупи и половината даде на Илия, половината на другаря му. Даде им и по една буца сирене. После разгъна един овехтял, изтъркан ямурлук, който носеше връз ръката си, и го подаде на Илия.
- На, Илия, да се наметнеш, че може да изстинеш - каза тя.
Стражарите бяха се качили на конете си, арестантите тръгнаха из калта пред тях.
- Сбогом, Илия - извика Аничка. - Господ здраве да ти дава!
Тя остана на мястото си и, подпряла леко глава на ръката си, замислена, доста време гледа след него. След туй, без да погледне наляво или надясно, макар да имаше още хора, тя се прибра в къщи." ~ "Женско сърце"
"Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна" ~ "Албена"
&w=3840&q=75)
&format=webp)