Черни балони на жълтите павета. Обезсърчени родители. Деца в инвалидни колички, мечтаещи да учат, да работят на компютри, да рисуват. Всяко дете заслужава да мечтае, независимо колко сурово се е отнесла съдбата към него. Понякога обаче мечтата не е за нормален живот, а за живот изобщо.

Бавно залиняване, неадекватни медицински грижи, уравниловка пред отчитане на индивидуалните потребности, сложна бюрокрация за социални помощи и загуба на ценно време – едва ли за един родител има нещо по-лошо от това да наблюдава как детето му става все по-безпомощно.

„Той остава със 132 лева, аз оставам по неволя с него, вместо да работя“, оплака се майка, участвала в поредния национален протест на хората с увреждания. Вчерашната акция привлече внимание, породи очаквани обещания и дежурен скандал между ГЕРБ и БСП, а днес започна бавно да затихва.

Затова родители като Красимира Обретенова напускат България с „протеста в себе си“, защото за 5, 10 или 15 години абсурдите на системата са погубили надеждата им за промяна.

И ако премиерът Борисов обяви, че се разплакал от историята на Красимира и дъщеря й Пасионария – здравородена, но заболяла от менингит с усложнения, то часове по-късно депутати не допуснаха протестиращите родители, защото носели тениски с надпис„Системата ни убива“, което било форма на агитация, а в Социалната комисия на парламента не им дадоха думата.

Тези майки заслужават първо уважение, че излизат пред камерите и по площадите, второ – заслужават да бъдат чути от повече хора. Защото тяхната кауза и тяхната работа по 24 часа в денонощието е животът. В затворено общество като нашето инвалидите са табу, те са скрити вкъщи или наставяни в отдалечени специализирани домове. За тях не се говори по стар комунистически обичай от миналия век. Тях ги „преценяват“ не по това какво могат и знаят, а по това какво не могат.

Докато тази подтискаща философия продължава бъде на власт, хората с увреждания ще бъдат виждани като проблем, а не като възможност.

Дори тези деца да получат успешни специализирани грижи, рехабилитация, социализация и образование, те се сблъскват с нова стена, след като навършат пълнолетие.

Наскоро мой роднина, който от малък не вижда с едното око, се яви на поредно интервю за работа в склад за логистика. Всичко било страхотно в началото, харесали го, но накрая той признал на служителката, че има решение от ТЕЛК. Тя се извинила, отишла набързо да се посъветва с началника си, след което му отказала позицията. Този човек от 8 години не може да си намери работа – и вече се е отказал да търси.

Неговият случай не е изключение, а правило.

60% от хората с увреждания могат да работят на определени длъжности – и имат стаж повече от 5 години. Фирмите обаче предпочитат да не наемат служители с намалена работоспособност, защото е по-трудно да ги уволнят и/или натоварват с други дейности, а и се предполага, че ще има повече изисквания спрямо условия на труд, болнични и т.н. Това допълнително декласира и маргинализира хората с увреждания, правейки ги изцяло зависими от държавните помощи.

Само преди седмица КТ „Подкрепа“ представи стряскащо социологическо проучване. От данните стана ясно, че 83.5 на сто от инвалидните пенсии са по-малки от линията на бедността – 321 лева. 41 на сто от хората с увреждания оцеляват единствено с тези пари, което означава бедност. Всеки четвърти човек с увреждане е оставал без ток, а всеки трети не може да покрие месечните нужди за лекарства.

На този фон експертизата за работоспособност на хората с увреждания е засега проект в социалното министерство. Когато се реализира на практика, новата система ще позволи обективна индивидуална оценка на всеки, а оттам и включването на хората с увреждания на пазара на труда, социализация и нормален живот. Макар да изглежда като нещо напълно логично, това е сложен и бавен процес, защото е част от по-голяма реформа.

Преобръщането на системата на ТЕЛК и спирането на измамите са задължителни.

Корупцията в системата трябва да бъде пресечена, защото хиляди „пенсионери по болест“ си докарват по някой друг лев над заплатата. Хиляди напълно здрави „инвалиди“ източват социалната система, вместо парите да отиват при онези, които наистина имат нужда от тях.

Цели села „с бебетата в тях“ (по думите на вицепремиера Каракачанов) се населяват от епилептици и астматици, диагностицирани от едни и същи лекари. Има случаи на родители, които плащат, за да може децата им да влязат в детските градини с „предимството“ на фалшивото заболяване. Същевременно хора с ампутирани крайници и необратима загуба на слух / зрение трябва регулярно да „доказват“ състоянието си пред комисиите на ТЕЛК.

Тук също има хубава идея - електронни здравни досиета, вместо непрекъснато ходене по изследвания и разнасяне на медицински становища из административни кабинети, както и комплексна оценка на индивидуалните нужди. Това ще означава не просто осигуряване на месечни помощи, а нещо много по-важно - адекватно подпомагане и социализация на хората със увреждания от раждането през целия им живот.

Добрите намерения на държавата са едно на ръка. За тях се говори от години. Затова довеждането на процеса докрай е съвсем друго нещо. Затова търпението се изчерпва.

Автор: Виктория Димова