Всичко си идва на мястото във времена на криза. Тогава виждаш съседът ти що за човек е, и дали чиновниците, на които си плащал заплатите години наред, са си вършили работата съвестно. Нали?
Какво имам предвид ли? Че сега, когато сме изправени пред една средно сериозна криза – прословутия Ковид-19, вече можем да си отговорим на въпроса къде са отишли парите ни за здравеопазване. Дали в някоя от дупките на пътя, дали в някоя от ремонтираните за енти път магистрали или в нечие чекмедже.
Тези дни в мрежата бе пуснато едно клипче, на което се виждат млади и здрави роми да пеят и да въртят кючеци в болнична обстановка. Това се случва в момент, в който медиите упорито тръбят, че няма места в медицинските заведения за болните от коронавирус, че хората се разхождат с линейките от една болница до друга и буквално умират пред вратата.
И аз изгледах клипчето. Прочетох коментарите. Да, явно е манипулативно. Явно тези роми са в болницата, за да бъдат тествани с нови лекарства. Явно не са болни от коронавирус. Най-вероятно видеото не е снимано сега и те не са в ковид отделение... Въпреки всички явни факти обаче, горчилката в моята уста си остава. От цялата ситуация, в която се намираме. И не, не заради ромите. А заради състоянието на цялата ни изтормозена здравна система, която на хартия би трябвало да е ако не златна, то поне позлатена.
Само че не е. Щом във време на пандемия болници наемат стажанти за персонал, щом хората сами си плащат от скъпите по-прескъпи тестове, щом държавата съобщава, че за учениците тестовете ще бъдат безплатни, но те не са, щом сме „готови” за най-лошото още от пролетта, когато сложихме едни дюшеци в зала „Арена Армеец” в столицата, а сега министърът обикаля болниците, за да „проси” легла за Ковид-19 – нищо не ни е наред. Нито здравеопазването, нито държавата, нито ние. Защото позволяваме да постъпват с нас по този начин.
Пак вчера изчетох една публикация на приятелка във фейсбук – главен редактор на известно списание. Та тя разказва как звъннала по телефона и се наложило детето ѝ да диша в слушалката, за да му бъде поставена диагноза...
„С положителни тестове РЗИ ни изпрати с децата на собствен ход да сеем вируса до Пирогов, а от Спешна помощ ми начертаха план за действие по телефона: „Звъннете на джипито, дайте слушалката на сина си и нека той да кашля в нея, за да преслуша лекарят белите му дробове по телефона“ – те за кашлица по 10 пъти в минута и температура 38,5 при коронавирус не пращали екип. Това е накратко положението”, разказва Мария Георгиева.
Та така. Това е положението с голямата криза, наречена Ковид-19. И това не е всичко. Защото кой да ти каже, че в извънредните палатки, каравани или каквото има там, пред болниците, не преглеждат деца?
„Отивате веднага в палатката пред инфекциозното на ВМА – там ще ви поемат“, каза ми джипито. Открихме палатката в петък по обед, но в нея нямаше никой. На десетина метра встрани, пред огледални стъклени врати се беше заформила скромна опашка от 6-7 души. Никой не кашляше, но всички чакаха преглед за ковид. Били там от час, защото вървяло бавно. По мои сметки след още час щяхме да сме вътре при лекар. Добре де, след 4 часа. Късмет, че беше слънчево и топло, защото чакалните на болниците вече са навън. Да му мислят заразените през декември!
„Не преглеждаме деца!“ – с този отговор възнаградиха 4-часовото ни търпение тук. А къде? Започна се едно гадаене, само дето боб не хвърляха. Имало инфекциозно отделение за деца към Софиямед, но там не работели със симптоми на ковид. Ами… нямало къде. Нелегално трябвало да го прегледат. И нелегално да му направят тест. И нелегално на следващия ден да ми се обадят, че тестът е положителен. А РЗИ най-легално да ми кажат: „Отидете цялото семейство на собствен ход до Пирогов за рентген на белите дробове“.
И да ви кажа, това не е единствен случай. Много са. Случаите на хора, сблъскали се с красотата на родното здравеопазване. Ама те, лекарите, не са виновни. Сигурно не са. Но все пак и те са част от тази система. Нали? Как решават проблемите? Напускат. Отиват да работят в едни други държави, където макар и в отделение за изпитване на лекарства не е нормално някой да играе кючек... Независимо дали има пандемия, или не. Отиват в едни държави, където лекарствата не липсват, ремонтите не се правят на парче, в отделенията няма мухъл и влага по стените, а заплатите са пет пъти по-високи.
И пациентите не умират в линейки пред вратата на болницата, както се случва напоследък у нас.
А ние оставаме тук. И очакваме, че някой ден някой ще помисли и за нас. Онези, които плащат заплатите на същата тази администрация, отговорна за цялата тази каша, в която е превърнато родното здравеопазване. И не само.
Оставаме тук, с надеждата, че да бъдеш лекар няма да е въпрос на геройство, а професия, за която си положил изпити и в която искаш да се развиваш, прилагайки познанията си, за да лекуваш хората. Иначе ние всички сме герои. И учителите, и работниците, и касиерите в супермаркета. Герои сме, защото въпреки усилията на тази държава да ни умори, ние сме живи. Че и деца раждаме.
Моля се само най-големите ни кризи да са такива. Защото удари ли ни наистина една голяма криза, ще потънем. А не ми се иска. Защото те, онези, които държат руля, ще напуснат кораба първи. И дори няма да се обърнат назад...