Писател, драматург, сценарист и режисьор, роден е в София през 1969 година. Завършва Националната гимназия за древни езици и култури, следва в Софийския университет. През 1991 г. постъпва в НАТФИЗ и завършва експерименталния клас на Маргарита Младенова и Иван Добчев. Избран е за Хердеров стипендиант от българския носител на Хердеровата награда Константин Илиев и продължава следването си във Виенския университет. Автор на книги, пиеси и телевизионни предавания. Женен е за журналистката Евгения Атанасова, от която има една дъщеря.

- Как сериозен писател решава да стане сценарист на сериал?
- Всеки литературен труд е сериозен. Сценарият също е текст и ако човек има смелостта да каже, че владее текста, това значи, че владее всички негови форми. А сценарият е една висока форма на текст, в никакъв случай не е второкласна. Това е голям шанс и за мен, защото когато дълго време си работил с елитарни или т.н. „философски“ теми, е предизвикателство да стигнеш до хора, до които преди не си успявал. Казах си: „Нека да видим, дали го мога“. Аз съм писал първия сериал въобще в най-новата ни история – той обаче бе за радио и се нарича „Радио такси“, така че не ми е за първи път. И преди съм работил за телевизионни проекти. Много добре ми е позната тежестта на това да създаваш съдържание за т.н. „праймтайм“. Да се съобразяваш с това, което телевизионерите наричат „широко ветрило“ на публиката. И ми се струва, че с „Река на сърцето“ правим нещо коренно ново. Това не е типичният сериал, това е хибрид между кино и телевизия. Под режисурата на Мартин Макариев правим огромна крачка, заедно с целия ни сценарен екип, защото Макариев изгражда по съвсем различен начин снимачния процес. „С река на сърцето“ не е клиширан ситком, които се снима на две локации, в няколко интериора и с еднокамерни плоски мизансцени.

- Колко време работихте по подготовката на „С река на сърцето?“
- С режисьора Мартин Макариев минахме през процес на дълго проучване, първо за самите ни персонажи, това започна преди вече две години. А после – за мястото, географския и исторически фон на историята. Правихме и терени проучвания за Видин, за местните сортове грозде и тукашното вино, за завоя на реката, за историческите наслагвания, крепостта „Баба Вида“, Пазвантоглу и т.н. Искахме да включим историята на региона, защото мястото е крайно интересно. Кръвта е буквално попила в земята, има трагизъм, има и смесване на културни и езикови пластове, което се диктува от реката. Векове наред тя е била нещо като магистрала, по която текат стоки, идеи, информация. Видин е град с впечатляваща история, макар сега нещата да изглеждат по-замрели. Колко места в България могат да се похвалят, че Байрон е стъпвал по калдъръмите им? Да не говорим за невероятната синагога, за крепостта „Баба Вида“ и всички останали исторически паметници, които не мога да изброя. Адаптирахме част от сюжета специално за района, който е изживял и много страшни и кървави мигове от смутните времена през късната Османска империя. Всичко това е скрито вътре под повърхността на сюжета и ние, без да правим исторически филм, искахме историята да присъства. Държахме зрителите да усетят метафората за кръв и вино, която да работи на едно поетическо ниво.
-Кое е твоето любимо място във Видин?
- Реката сама по себе си носи изключително настроение. Едно забележително място е къщата на нашата героиня Вяра. Става дума за истинско наколно жилище, вдигнато на 3-4 метрови колони, за да не го залива реката. Хората от екипа на Самуил Ганев, главния художник на филма, я построиха като декор, но тя е напълно истинска и в нея реално може да се живее. Къщата е над 80 квадрата, за да може да се снима спокойно с цялата техника и е буквално на реката, можеш да стигнеш с лодка направо до прага й. Много е интересно, че вместо кола или велосипед, ти се качваш на лодка. Жалко е обаче, че у нас все още няма развита речна и морска култура. В реката няма много лодки, няма активно движение, ветроходци, клубове, живот, като е на други места по света, дори на по-скромни водни басейни. Дано това се промени.

- Всеки епизод има собствена песен, която ти си писал. Трудно ли беше?
- Това е единственото, което съм успял да напиша сам от първата до последната буква. Всичко останало е писано от един голям екип сценаристи. Става дума за хиляди страници, в този процес аз съм просто един насочващ ръководител. Създадох героите, измислих историите ми, избрах името на филма... но след това идва колективният труд. Това е огромно творческо колективно усилие, което се изразява и в много черна работа. Аз съм създал много ключови сцени, диалозите в тях, но всичко е едно цяло, обща работа. Главният режисьор Макариев, който е и креативен продуцент, моделира финалния сценарий и го превръща в това, което виждате на екрана. Актьорите в този филм също сами дооформят героите си. Ние им предлагаме текстове и биографии, стартиращи случки и събития – например, момичето с белега от секцио, което е намерено полуживо от двама монаси, или жената, чийто мъж изчезва в Сирия. Актьорите идват и защитават героите си, понякога дори имат различни виждания, а ти като сценарист трябва да търсиш баланса, да защитаваш своята идея или да я модифицираш. И много често промяната е за добро. Актьорите имат огромни права, след като са снимали седмици наред в това горещо лято, на нажежен товарен кораб, при температура вътре от 55 градуса, какъвто е случаят с Луиза Григорова. Сценаристът не може да им каже: “Чети си текста, който съм ти написал!“ и толкова. Актьорите тълкуват текста през своята роля. Затова казвам, че това е колективен процес...
А и режисьорът Мартин също е част от тази сценарно-креативна симбиоза. Не го познавах преди този филм, той човек с остър изказ, той е провокатор, безкомпромисен към темите и сюжета. Макариев понякога смила текста, като с машина. Прилича на унищожение, но после от това създаваме отново една интересна реалност, вече променена... И освен това, оказа се, той е душевен човек, който живее с една изконна тревога за състоянието на света, на бъдещето на хората. Осъзнах – това стана при едно среднощно пътуване през Петрохан заедно с Макариев, - изведнъж разбрах по време на разговора ни, че това е филм за вярата и неверието.
А що се отнася до писането на песните-процесът беше фантастичен. В продължение на седем дни, с композитора Виктор Стоянов и с трите певици бяхме в студиото. Всичко се случваше на момента и смятам че успяхме, защото песните се запяват почти веднага.
- Има ли сте специална среща с Видинския митрополит Даниил заради снимките. Как мина тя?
-Много дълъг път извървяхме до срещата. Месеци по-рано, с продуцента Светлин Нейнски търсихме правилния подход. Все пак, ключови герои в нашия сюжет са един архимандрит и игумен на манастир, един йеромонах. За моя изненада – и донякъде, с притеснения – чух, че те са ни поискали самите сценарии... Това беше ключов момент. И ги прочетоха, поне първите три или четири епизода.
Въпреки, че разказваме за един въображаем манастир, трябваше да разясним какво искаме и да разберем какво може. Така че логично дойде срещата и с Видинския митрополит. Не може да отидеш просто ей така, трябва да поискаш разрешение за да снимаш на места като катедралния храм „Св. Димитър Солунски“. Това е неизбежно и е редно да се случи. Срещите ни с духовниците бяха много интересни и неочаквани. Мартин Макариев поиска дръзки неща, но бе изслушан и получи отговори от тези хора, които са монаси и имат съвсем различен „дневен ред“ от нашия. Всичко продължи месеци и имаше множество коментари, уточнения. Стигна се дори до богословски дебати, имам предвид, че Макариев обича да пита, да задава трудни въпроси. Това е една възможност един светски човек да зададе въпросите, които си е задавал отдавна, но сега да получи отговори, така както ги вижда един от висшите йерарси на православната църква. Много, много интересно беше.

- Яна Маринова рекламира сериала като българската версия на „Гулденбургови“, а ти на кой сериал би го оприличил?
- Аз не искам да го сравнявам с други сериали, просто защото не искам да се възприема като чиста телевизия. В тези телевизионни рамки, ние предлагаме различно съдържание, един различен начин на гледане на история за малкия екран. Знам, че зависим от телевизионните правила на най-гледаното време, но искам да счупим тези рамки.
- Съпругата ти Жени и дъщеря ти гледат ли сериала?
- Дъщеря ми бе на снимките два пъти. Като на всяко момиче й правеше впечатление как край една актриса има 5-6 девойки, които се грижат за нея – за грима, за плитките в косите, за костюма. Беше й интересен самият Видин. Това място е пълно с история, както казах. Нека спомена такива забележителни места и обекти като паметника на българския войник- „Скърбящия воин“ който незаслужено е поставен до гарата. Шедьовър на Андрей Николов бил заточен защото според тогавашните управляващи политици, не е представен героизмът по един казионен, параден начин. А скулптурата е великолепна: трагичен герой, който е уморен от войната, макар да е победител. Той скърби, изтощен от убийството на човек от човека. Става дума и за братоубийство – след касапницата на сръбско-българската война. Типично, много типично е всичко в тази история...
Ходейки между блоковете на един централен квартал, се натъкнах и на малка плоча, окозваща мястото където е родната къща на Жул Паскин. Градът крие такива неща, а други са пред очите на всички. Не можете да не обърнете внимание на сградата на театъра-дело на виенски архитект. Това е първата сграда, издигната специално за театър в България. До нея пък е художествената галерия – изключително интересно и стилно пространство...
- Какво искате да видят зрителите в „С река на сърцето“?
- Искаме да разкажем история, в която няма правилно и неправилно. Има нещо по- просто – добро и лошо. Ако можем да свържем писания закон (който сами не спазваме) с нашия вътрешен усет за добро и зло – тогава ще настъпи тази така желана промяна, която всички чакаме през последните 30 години.