Ванга я смятала за своя духовна учителка. За нея тя казва: "Таа е светица. Она целиот живот го е страдала като светица. Как ме гледаш мене, она е десет пати по-голема от мене! Аз апнувам, пийнувам, такива работи, а она-нищо-ни месо е туряла в уста, ни ракия, само водичка и трошичка лебец. Она сите работи със Свети Георги ги е онаждала. Целио свет ке научи за таа жена, тва от мене да го знаете."

За чудесата на Преподобна Стойна, която е родена на днешния ден, 9 септември, през 1883 г. и храма в китното планинско село Златолист, където тази пророчица е живяла, се говори отдавна. При нея идват хора от всички краища на страната с надеждата да намерят лек за болест и благословия. Мнозина разказват, че след пренощуване в черквата, оздравяват след тежки и иначе неличими болести.

Преподобна Стойна била истинска лечителка, чиито удивителни качества и интересна съдба незаслужено остават в сянка, но будят все по-голям интерес. Тя е родена на 9 септември 1883 г. в село Хазнатар, днешна Гърция. 7-годишна се разболява от едра шарка и ослепява. Тогава се появяват ясновидските ѝ и лечителски способности. След Междусъюзническата война Стойна и семейството ѝ се преселват в България. На път за Петрич тя решава да остане в с. Златолист, и по-точно в храма „Св. Георги“. Там тя прекарва остатъка от живота си до смъртта ѝ на 22 декември 1933 г. Погребана е в двора на църквата „Свети Георги“ в село Златолист, където е оформен малък мемориал. След кончината ѝ сестрината ѝ дъщеря и няколко жени, живели край нея, описват живота ѝ.

Храмът в Златолист се намира недалеч от енергийната местност Рупите. Днес в селото са останали да живеят шепа хора, но чудото тук витае навсякъде. По разкази на очевидци е известно, че Преподобна Стойна е лекувала хората с молитви пред различни икони в черквата. Оставяла е посетители да спят в храма. В средата под купола на храма има мраморна плоча, където Преподобна Стойна е заставала и се е молила. Сега туристите събуват обувките си и стъпват върху плочата, защото има поверие, че камъкът излъчва сила, с която лекува болните. Местните жители пък казват, че самото място е лековито. Случаите на излекувани са много. Светицата е изправяла много сакати хора на крака, разказват малкото останали жители на селото.

Носи се и мълва, че през 1912 г. турски ага дошъл с войска да изпепели храма, но Стойна му казала веднага да се прибира, че децата му са тежко болни. Чужденецът се върнал у дома, уверил се, че не го е излъгала, и вместо с огън, дошъл отново с дар за монахинята.

Преподобна Стойна е живеела в килийна стая на втория етаж на църквата, където е била женската част. Днес стаичката е запазена във вида, в който пророчицата я е оставила. Вътре се влиза с чехли. Всеки посетител оставя по нещо от себе си за здраве. Таванът на стаята ѝ е окичен със снимки. Има поверие, че този, чиято снимка е поставена там, ще се радва на завидно здраве. На масичка в стаята има книга, в която всеки посетител записва желанията си.

В двора на храма има 1300-годишен чинар, който се извисява още от създаването на българската държава. Говори се, че дървото дава огромна сила и енергия.

Докато се разхождате из двора на църквата и забележите влюбени двойки да се люлеят на въжена люлка, завързана на вековното дърво, не се чудете. Има поверие, че болките на всеки, който застане до короната на дървото, изчезват. А този, който седне и се полюшка на люлката, ще се излекува от безплодие. Стотици бели листчета с желания за здраве и сполука къта в себе си вековното дърво.

В двора на манастира се намира и кладенец на желанията. Всеки само трябва да се наведе над него и да прошепне искането си над живата вода…

За Преподобна Стойна се твърди, че притежавала три невероятни дарби – левитация, телепортация и медитация. Някои твърдят, че тя продължава да помага и до ден днешен, чрез вярата и чрез енергията на мястото, където е живяла - в малката черквичка Св.Георги в село Златолист.

За да разкажем за нея, без обаче да преувеличаваме или пък да спестяваме нещо от нейното житие, ще го направим чрез думите на самата Преподобна, която малко преди да напусне този свят, вика при себе си сестрината си дъщеря и други близки и роднини, за да им разкаже всичко, което трябва да знаят хората, и да я помоли след нейната физическа смърт да напише всичко това, за да "знаят всички"... Сред тях е и Боянка от Самоков, пред която светицата споделя иза своите три божествени дарби - телепортация, левитиране и медитация (съзнателно отделяне на душата от тялото).

Бояна Паликарова изпълнявазавета на Стойна, записва разказите ѝ, а по-късно ги и публикува в книгата си "Преподобна Стойна - неканонизираната българска светица". Ето и няколко откъса от тях:

„Яз, Стойна Димитрова, що ме толкоз години именувахте Преподобна, сум се явила на белио свет през иляду осемстотин осемдесет и третата година у селото Хазнатар, дека е до градо Сяр у Гръчко, а ке издъхнем баш на 22 декември сегашната 1933-та, като целиот ми живот ще биде петдесет години и сто дена. И тъй като днес е дванайсети, то иде да рече, че мене ми остават само още десет дена да сум жива, та за туй думах таз заран на свещеник Георги Костадинов от черковата „Свети Георги“, де то жувях бая дълго и дето ке бидам погребана: - Отец ке те молим, отец: проводи още днес чиляк да потражи онуй момиче Боянка от града Самоков, дето е учило в странство и от много учене се бе поболяло от тубекулоза, та после га яз излекувах. Нека дойде Боян¬ка, да й кажувам всичко, дето людето требе да знае и да го тя запише, та и от мене да остане нещо си на книга записано! Не че искам да съм най-видна в очите на свето, не то а ожида душата ми. Ще ми се повечко народ да чуе и разбере онова, дето го днес вещаят и другите провиденци: не само какво има да става с таз наша България, ами и поради що ще има оно да става. И като знаят, да се не страшат и боят, ами да живеят паметно като всички народи, от Бога избрани и предупредени. Те туй искам да кажа, отец, и да го Боянка Запише за моя памет и за хаир на народо ни.

Много работи се приказват из народо за мене, некои са верни, но други хич не са, та е грехота хората да ги верват. Истина е туй, де се приказва, че я сум слепа, па бродирам, пера, шетам отсреща в гробището или си храня кокошките. Оно си е така. И друго си е така, дека можем да Загребвам с шепи жарава и да не сящам по ръцете си ни болно, ни изгорено. Болести всякакви лекувам, чувам гласове на треви и билки и с тех си приказвам, виждам думите на хората, преди да са ги изрекли докато са още в главите им, - гледам ги как се кълбят като едни зъмове пепелянки, хеле пък лошавите. И друго е верно, че яз, кога си приказвам с Брат ми светия Георги Великомъченик, не стоя на плочите в църквата, га че си думам с прост някой чиляк, ами се дигам високо във въздуха, като да хвръкна, та да сум по-близо до Него, щото е той светец и Победоносец. И друга дарба имам, дето никой по Българията преди мене не е бил с нея орисан - онуй, що людете го наричат примиране. Я можем кога си поискам да се просна ей тук на миндеро, да полежа, какво полежа, и подир да откъсна душа от сърце и да я пусна през комина, па да си она оди къде си сака и колко си сака.

… Аз казах на Илия, син на сестра ми Зоя и мой племенник: "Лико, лелин, днес с мене ще стане едно нещо, дето не е ставало с никой човек в България, ама ти няма да се плашиш, щото то ми е дадено от Небесата и ми е дадено, за да съм полезна, когато се наложи. След малко, като иде слънцето на пладне, аз ще легна тъй както съм си с тези дрехи, ще туря ръце на гърдите ето така, както ти показвам, подир което ще се отнеса в един дълбок сън за цяла седмица. Ти няма да ме будиш и на никой няма да даваш да ме буди. Който и да иде, каквото и да каже, мене ме няма. Временно съм умряла. Като ми мине примирането (медитацията), аз сама ще се събудя и ще ти викна да ми донесеш вода, щото много ще съм жадна… Да ме не дирят и да ме не чакат преди сряда."

Но Илийчо си беше още дете, несвикнало на чудеса, та още щом съм се отнесла, той отишъл при поп Никифор и му разказал за моето временно напускане на живота. Попът не повярвал, но след като дошъл и лично се уверил, че не усеща да имам биене на сърцето, а пък ръцете ми не са студени чак като на смъртник, предупредил селото никой да не идва, което и станало причина цял Хазантар да се извър¬ви край параклиса и да ме види как си лежа жива-умряла. Минали тихо, както се минава край мъртвец, и затова не съм ги усетила. И най-чудно им се сторило кандилото в параклиса, гори, гори, па угасне, после само се Запали и пак гори, гори, па угасне... Пак по думите на Стойна това, което ние, нейните съвременници, намираме за неописуемо и необяснимо само след век и половина-два щяло да бъде нещо като привилегия и знак за душевна чистота и порядъчност на ума: всеки почтен и нуждаещ се от небесни съвети човек щял да може по свое желание да се осво¬бождава от тялото си и облечен само с душа, да стига до Горе и да остава Там, колкото му е нужно за умствено лечение или за постигане на висша наука: - Макар че - каза ми Стойна на ухо - няма никакво „горе“. Всичко е редом. И само една тънка чертица е от тук и отвъд.

При Стойна била отишла една си монахиня от Мелнишкия манастир да ѝ поостане на гости за няколко време. Тъй, ама една вечер, докато се връщали от разходката си и младичката монахиня забелязала, че Стойна я няма до нея и че тя си приказва самичка. Уплашила се монахинята, щото било и по здрачаване, извикала тя горкана: „Преподобна... Де ойде ма, Преподобна...“, па се чуди дали да хукне да тича нанейде, дали да седне да реве, и тя не Знае. И тогаз откъде камбанарията на черковата взела, та светнала една силна блескавица, една таквъз светлина, га че е слънце изгряло, ама какво ти слънце, то по мръкнуване. И се чул гласа на Преподобната: „София, сестрицеее, недей се плаши, яз сум тука, ей ме на, на високото... не бой се, сестро, и идвай насам, я ке ти светим...“. Как да е, отишла гостенката до черковата, ни жива, ни умрела от страх и от радост пред туй чудо нечувано. А подир разказала на дядо ви поп, че Преподобната може не само да се дига нависоко у въздуха и да примира като баш смрътник, ами и да хфърчи.“

„Накрая се усетих изпълнена с Дух като с тънък аромат, ходилата ми започнаха леко да треперят, подир това трепетът се предаде на цялото ми тяло, долових полъх на студ като от отворен прозорец, дишането ми стана бавно и плитко, а кръвта ми като че замръзна или заспа. Не се усещах жива, по-скоро се имах за огромен мехур, който свети в бяло, но вътре в себе си. Лека-полека взех да се издигам над земята и се издигах, докато между мене и земята настана разстояние метър и нещо. Спрях се, продължих молитвите си наум и се молих, докато ми свърши въздухът. Светите мои наставници и застъпници пред Небесата се надпреварваха да ми шепнат какво точно трябва да кажа на дядо владика, шепотът им се сливаше и едничката дума, която можах да отделя и запомня, бе „и другата твоя дарба небесна...“ После бавно и в мълчание се спуснах надолу и останах на пода известно време, колкото винаги ми е бивало потребно, за да започна да дишам, както дишат всички хора. Седя аз коленичила, а откъм владишкия трон ни шум, ни дъх… Постоях малко, колкото е нужно на Небесните сили отново да ме изпълнят. След това изведнъж рухнах и се разсипах, в едно към клоните на стария чинар. Точно така бях направила и излитането си и пред очите на сестра София. плътта ми мигом ме последва, подобно вихър от песъчинки, настигна ме в клонака, силата отново ме засмука като фуния и слепи в едно безбройните частици на тялото ми.“

„Мина време, едно-две мигвания на погледа, и аз отново бях мене си. Там, в клонето на чинара. Владиката стоеше на вратата на черквата и се кръстеше... И така беше до края на живота ми.“

Докато слушах Стойна, си мислех, че подобно случване не може да се разкаже, то може само да се оприличи, колкото и приблизително да изглежда оприличаването.
А през това време световната наука търсела да разгадае и обясни способността на човешкото тяло към левитация и към придвижване чрез изчезване на материята от едно място и повторното ѝ възникване на друго. И стана така, че точно двайсет и две години след смъртта на Стойна един от човешките гении - Айнщайн - постигна това висше знание, но вместо да го предаде на света, предпочете да изгори страниците с откритието си и заръча на близките си, пепелта от изчисленията му да бъде смесена със собствения му пра,за да не остане следа ни от едното, ни от другото. И да не бъде изкушавано човечеството, недозряло все още за златния плод, който му готви бъдещето. Щото всичко, както с други думи ми обясни светицата, всичко, което днес съществу¬вало като човешка цивилизация на Земята, било резултат на трикратно възникване: първо било висша небесна идея, след това - плод на човешкия разум, и накрая - резултат на човешката дейност. Нищо вече не можело да се измисли, защото всичко било отдав¬на измислено, макар и не тука, а Горе. И ние, хората, сме можели само да доловим вселенския замисъл и да го претворим в думи или предметност, но това нямало да стане ни в неговата цялост и пълнота, ни едновременно.

Ето още няколко дълбоко интригуващи пророчества от тази мистична личност, публикувани в книгата на Яна Стоева: "Преродобна Стойна - рецептите на една светица":

“Ще дойде време хората ще се изнесем да живеем в плаващи градове, а на небето ще грее втора луна. Кога – не питайте, само Бог горе решава, сега, днес, утре, когато Той даде.”

“Голям къс лети към Земята, но вместо да я удари, ще започне да се върти като спътник между Земята и Месечината. Планетата ще се спаси, но морета и океани ще се разместят.”

“Заспали вулкани ке се будят, прах в небето ке има и планини ке се местят! За България няма да се тревожите – тука ке остане, порои я чакат.”

“Не чакайте помощ ами грабвайте мотиките и по полята! Няма да е добро да чакате помощ отвън – отвън помагат, ама отвън и ви взимат. Който навреме се сети на труд, той е честив.”

“Голем е Космосът, но по него ще тръгнат ората, за добро ще е и нема да ви е страх.”

“Ке блесне нова звезда на небето, дето досега не е светила. Тя и втората луна – тех търсете по звездната карта, там ще има знания!”

“Ке ни вземат Бяло море и много други земи, но ще изтекат много години и морето само ще си дойде при нас.”

“Ще дойде време Струма да стане голяма колкото Дунава. В Бело море ще стане същото като с Черно. Трус ще отвори нови брегове, а старата суша ще потъне. Древна Елада ще изплува, новата ще се окаже под водата. Тогава Бело море само ще дойде към българско.”

“Хората ще тръгнат към Космоса. И преди са били, ама тоя път повече ще останат. Важни дела ще имат, но няма да ги опазят в тайна, потрайте и ке видите.”

“Ке дойдат нови дни за честивите, да не се съмнявате и да правите туй, що е редно.”

“Виждам и бедствия, и потопи по целата Земя, ама няма да се плашите излишно, така е било и така ще бъде – откак човек е тръгнал по земята, откак е тръгнал срещу природа – така е, и ние я мъчиме, и тя ще се пази.”

“Пари не трупайте грешни – каквото трябва разплатете, па ще дойдат. Само време не откупвайте с тях, не може.”