Това чувство е познато на почти всички – неудовлетвореност от себе си, от живота си, от това, което правим. Обикновено родителите ни, културата ни вкарват във вътрешни психически главоблъсканици.

Наместили сме някакъв идеал вътре в себе си и точно с него започваме да водим конкурентна битка. Опитите да постигнем съответствие с този образ да бъде наш, а не мечта, е това, с което се заемаме.

Така вътре в нас се появява въображаема линия на хоризонта, зад която, убедени сме, достигнем ли я, ще намерим скрито нашето щастие.

Задайте си въпроса: какво бихте направили и достигнали, за да се почувствате напълно удовлетворени и доволни от живота си? Може да се окаже, че не знаете какво искате. Но ако пък знаете - представете си, че вече сте постигнали това, което сте искали. Представете си го много хубавичко – с подробностите.

Бъдете сигурни – веднага, след ден или в най-краен случай седмица-две, ще почувствате, че от удовлетворението от себе си и от живота си отново няма и помен. Отново ще ви се струва, че нещо не е съвсем така, че нещо е недоправено, че към вас не се отнасят както ви се иска. Но и вие самите не сте това, което искате да бъдете, пак нещо не ви достига.

Защо сме вечно недоволни?

Чувството за недоволство е свързано с нашите детски мечти и сънища, с идеала, който сме измислили за себе си. Мислили сме си, че ако постигнем това, ще ни обичат. Но проблемът е по-голям и многопластов. Той се крие в недоволството вътре в себе си. Този навик се формира в нас още в детска възраст, когато много сме искали родителите ни силно да ни обичат и което е особено важно – да обичат единствено нас.

Как да се избавим от този навик, от болезненото желание да бъдем по-добри, отколкото сме в действителност? От патологичния навик вечно да сме недоволни, вечно да мрънкаме.

И е просто, и е сложно

Първо трябва да си дадем сметка, че сме се хвърлили в преследване на фалшив идеал, който не съществува и не може да съществува реално.

Второ, трябва да признаем пред себе си, че дори да постигнем идеала си, нас няма да ни обичат повече, отколкото ни обичат сега. Освен това накрая няма нищо да ни се иска.

И трето, трябва да осъзнаем, че когато се стремим към идеала си, ние символично казваме, че такива като нас, каквито сме сега, не ги обичат.

Иначе казано – пред нас стои за решаване на един единствен проблем – страх, че няма да сме обичани, ако не сме най-добрите, ако не сме първи във всичко. И тъй като всичко това се движи от страха, той отстъпва единствено в момента, когато престанем да бягаме от него. С други думи – трябва да си позволим да не бъдем идеални. Просто излезте от тази игра, откажете се от изискванията, които предявявате към самите себе си и получете удовлетворение от това какво правите сега, какво ви е интересно и наистина необходимо.

Научете се да се обичате така, както бихте искали да ви обичат вашите родители. Тогава вечно ненаситният йерархически инстинкт, който досега „изпиваше” кръвта ви, ще отстъпи. И ще разберете какво е човек да се чувства щастлив.

Четете още: 12 мита за менопаузата, в които трябва да спрете да вярвате още сега