След епохално дългото чакане, най-после доживяхме да видим първата въздушна линейка у нас – бих казала исторически момент за България в ерата на технологичния напредък. С уточнението, че хората по света не само че отдавна вече имат такива придобивки, но с гордост могат да се похвалят и с орбитални, че и приземяеми апарати на Марс. 

Четейки новината за първата въздушна линейка, кацнала в авиобазата на ГД „Гранична полиция“ на Летище "София", си мисля... - ако още живеехме в ерата на тоталитаризма, когато всяка подобна вест за икономически и социален напредък се съобщаваше с възторжен словесен патос, примесен с мощен интонационен драматизъм, известието за постигнатия успех може би щеше да звучи така: Исторически момент за Република България, днес изживяхме нещо неочаквано, грандиозно - пристигна първата въздушна линейка, сърцата ни пулсират от радост, изпълнени с усещането за прогрес и модернизъм, за възход и светла вяра в бъдещето...

Така де, помпозният дух в новината, че след смяна на няколко правителства, най-после това на акад. Николай Денков довело в България първата въздушна линейка, ми се струва малко нелеп…, с леко горчив привкус на закъсняла утеха, на никому ненужни адмирации. Постижението е достойно, но някак закъсняло. Особено след всички онези загубени човешки животи, които можеше да бъдат спасени, но нямаше с какво... Жертви на държава, чиито напети управници някак все намираха пари, включително и от джоба на данъкоплатеца, за разточителни предизборни кампании, за банкети и визити, за въоръжаване и какво ли още не. 

Но никой не помисли, че в България няма нито един медицински хеликоптер, а да се изпратят въздушни линейки над труднодостъпни места бе невъзможен лукс. Години наред никой не пожела да отдели нужните средства за нещо, което можеше да спаси човешки животи. Ама какво се чудим, след като тук мародерството отдавна е на почит, а кражбата от най-слабите, най-ощетените и бедните – най-лесна?! 

Но да бъдем оптимисти. „Оптимизмът е най-важната човешка черта, защото ни позволява да развиваме идеите си, да подобряваме положението си и да се надяваме на по-добро утре“, казва един американски маркетингов стратег (Сет Годин). Същият този оптимистичен натюрел долавяме и в думите на Денков - до края на 2026 г. страната ни ще разполага с шест медицински хеликоптера. Базите им са определени така, че всяка част на страната да бъде покрита от поне два медицински хеликоптера. 

В системата за спешна помощ по въздух се очакват да работят общо 36 пилоти и 14 инженери. На борда на машината ще има и медицински лица, които вече преминават съответните обучения. През февруари се очаква машината вече да участва в реални спасителни мисии. Планират се и летателни площадки в 20 болници в страната ни. Първата лицензирана площадка е в столичната болница "Света Анна". Останалите се изграждат поетапно, изброява с гордост министър-председателят. Големи думи, големи чудеса!

Всичко това, разбира се, звучи добре, радва изтормозената кахърена душица на българина, утешавайки го, че, ето, има надежда, че нещо все пак се случва в тази отдавна разбита от корупция и грабежи страна. Само дето в някои други държави в Европа и по света системата за въздушно спасяване е полирана до такова съвършенство, че карането на хеликоптер е като вдишването и издишването – необходимост в името на оцеляването.

Въздушната помощ там е синоним на граждански дълг и съзнание, на отговорност и грижа за обществото, на респект към неизмеримата стойност на човешкия живот, на изконната човешка реакция да подадеш незабавно ръка на изпаднал в беда. По-най-бързия възможен начин!