Бъдещето на детето се гради върху основата на отношенията му с родителите. Всяка дума и всяко действие на майката и бащата отекват в душата на малкия човек.
Ще сринете психиката му: Никога не карайте детето си да произнася тези 2 фрази
Понякога вреда могат да нанесат дори прости фрази, които изглеждат правилни, но от гледна точка на психологията носят разрушителна сила. Днес ще поговорим за два такива израза. Според повечето психолози никога не трябва да карате детето си да ги изрича.
)
Думата „Извинявай“, казана под натиск
Най-често срещаната грешка е принуждаването към извинение. Детето е бутнало друго на площадката? Веднага да каже „извинявай“! Взело е играчка? Бързо да се извини! Отстрани това изглежда правилно. Родителят показва, че възпитава учтив човек. Но в действителност всичко е различно.
Като караме детето да се извинява, ние го учим на лицемерие. То произнася празна дума, без да изпитва никаква вина. Не го интересуват чувствата на другия. Интересува го само да го оставят на мира. То запомня: най-важното е да се отървеш с правилната фраза. Искреността и съпричастността тук не играят роля.
Такова поведение поражда вътрешен протест у детето. То се ядосва на родителите, които го принуждават. Ядосва се на този, пред когото е принудено да се извинява. Този гняв се натрупва вътрешно и не намира изход. В резултат на това детето не се успокоява, а напротив, превъзбужда се още повече.
Освен това принудителното „извинявай“ унижава. Детето се чувства зле, то е победено и засрамено. Така не се учи да разбира последствията от своите постъпки. Учи се само, че чувствата му не са важни. Важни са само правилата на играта, установени от възрастните.
)
Какво да правим вместо принудителни извинения
Не го карайте да казва празни думи. Вашата задача е да помогнете на детето да разбере връзката между постъпката и резултата. Действайте по друг начин.
Първо, насочете вниманието на детето към последствията от действията му. Спокойно кажете: „Виж, Мария плаче. Боли я и ѝ е обидно, защото ѝ взе куклата“. Така фокусирате вниманието му не върху себе си и наказанието, а върху състоянието на другия човек. Това е ключов момент за развитието на емпатия.
След това му помогнете да предложи реална помощ. Попитайте: „Как можем да поправим ситуацията? Може би да върнем куклата? Или да донесем на Мария кърпичка?“. Предложете варианти. Дайте му възможност само да избере начин да поправи грешката си. Това учи на отговорност.
Едва след това, когато емоциите утихнат, можете леко да го подтикнете към извинение. Но то трябва да бъде искрено. Може да кажете: „Готов ли си сега да се извиниш на Мария?“. Ако детето кимне, значи наистина е узряло за това. Ако не – не го насилвайте. Значи е нужно още време.
Помнете, вашата цел не е формалната учтивост. Вашата цел е детето да осъзнае грешката си и да поиска да я поправи. Този подход изисква повече време и търпение, но изгражда здрава основа за бъдещите отношения на детето със света.
)
„Кажи благодаря“
Втората опасна фраза е принудителното „Кажи благодаря!“. Баба подарява подарък, а детето мълчи или се крие зад майка си. На родителя му става неудобно и започва да го пришпорва, да изисква, да го засрамва. Това не трябва да се прави.
Като го караме да казва „благодаря“ насила, ние обезценяваме самата благодарност. За детето тази дума се превръща в парола, която трябва да произнесе, за да получи подарък или за да го оставят на мира. В нея няма истинска топлота, няма радост, няма осъзнаване. Това е просто ритуал, лишен от смисъл.
Детето може да има милион причини да мълчи. Може да се притеснява, да е претоварено от емоции, уморено от вниманието. Може би подаръкът не му харесва или не знае как да го използва. Като го притискаме, ние засилваме стреса му. Към объркването добавяме и чувство за вина за поведението му.
Освен това му отнемаме възможността да изрази благодарност по свой начин. Може би то не иска да каже, а да прегърне баба си. Или да ѝ нарисува рисунка по-късно. Или просто да се усмихне. Искрената усмивка понякога означава много повече от заучена учтива дума.
Как да научим на благодарност без принуда
Учете на благодарност чрез личен пример. Това е най-мощният инструмент. Казвайте „благодаря“ на съпруга си, на децата, на продавача в магазина. Детето вижда всичко и възприема този модел на поведение като норма. За него това ще стане естествена част от общуването.“
Изразявайте чувствата от името на детето в момента, в който то се смущава. Можете да кажете вместо него: „Бабо, благодаря за количката! Сашко много се радва, сега малко се притеснява, но вкъщи задължително ще си играем с нея“. Така сваляте напрежението от детето и му показвате как може да реагира.
Обсъждайте ситуацията по-късно, насаме
Попитайте: „Хареса ли ти подаръкът от баба? Хайде да ѝ нарисуваме картичка и да ѝ благодарим следващия път“. По този начин му давате инструменти за изразяване на емоции и време да се успокои.
Хвалете за искрената благодарност. Ако детето само каже „благодаря“, задължително отбележете това. Кажете: „Беше ми толкова приятно да видя как благодари на дядо си“. Това ще затвърди положителния опит и ще покаже, че цените неговите искрени пориви.
)
Най-важното е вашата връзка
Детската психика е много крехка. Думи, изречени с най-добри намерения, могат да оставят дълбока следа в нея. Не я пречупвайте с принуда и натиск.
Вместо да принуждавате, опитайте се да разберете. Вместо формалности – търсете искреност. Вашата задача не е да отгледате удобно дете, което казва правилните думи. Вашата задача е да възпитате цялостна личност, която умее да чувства, да съпреживява и да бъде благодарна истински.
Доверието и уважението между вас – това е основният инструмент на възпитанието. Ако детето ви вярва, то само ще иска да прилича на вас. Само ще се научи и да се извинява, и да благодари. Просто му дайте време и бъдете до него. Не в ролята на надзирател, а в ролята на мъдър водач.