Джейн Гудол, новаторският естествоизпитател, чиито задълбочени наблюдения на шимпанзета в африканската дива природа доведоха до големи прозрения, които промениха основните концепции за човечеството, почина на 91-годишна възраст. Тя бе неуморен защитник на опазването на естествената среда на шимпанзетата.

Гудол е починала в сряда сутринта в Калифорния от естествена смърт, съобщи институтът „Джейн Гудол“ на своята страница в Instagram.

„Откритията на д-р Гудол като етолог революционизираха науката“, се казва в изявлението.

Като протеже на антрополога Луис С. Б. Лийки, Гудол влезе в историята през 1960 г., когато открива, че шимпанзетата, най-близките живи предци на човечеството, изработват и използват инструменти – характеристики, които учените дълго време смятаха за изключително човешки.

Тя също така установява, че шимпанзетата ловуват, ядат месо и са способни на редица емоции и поведения, подобни на човешките, включително синовна любов, скръб и насилие, граничещо с война.

В хода на създаването на едно от най-дългогодишните проучвания на поведението на диви животни в света, в днешния Национален парк „Гомбе Стрийм“ в Танзания, тя дава на своите "обекти" – шимпанзетата – имена вместо номера. Тази практика предизвиква учудване в доминирания от мъже свят на приматологията през 60-те години. Но в рамките на десетилетие, стройната британска учена с прибрана на опашка коса се превръща в героиня на National Geographic, чиито книги и филми образоват световна аудитория с истории за маймуните, които тя нарича Дейвид Сивата брада, г-н Макгрегър, Гилка и Фло.

„Когато четем за жена, която дава смешни имена на шимпанзета и после ги следва в храстите, щателно записвайки всяко тяхно изсумтяване и пощене, ние неохотно приемаме такава дейност в голямата лига“, пише покойният биолог Стивън Джей Гулд за първоначалната реакция на научния свят към Гудол.

Но Гудол преодолява критиците си и създава труд, който Гулд по-късно определя като „едно от великите научни постижения на западния свят“.

Упорита и с остър наблюдателен усет, Гудол проправя пътя за други жени в приматологията, включително покойната изследователка на горили Даян Фоси и експерта по орангутани Бируте Галдикас. През 1995 г. тя е отличена с медала „Хъбард“ на Националното географско дружество, който дотогава е бил връчван само 31 пъти за предходните 90 години на видни фигури като изследователя на Северния полюс Робърт Е. Пири и авиатора Чарлз Линдберг.

Дори на 80-годишна възраст тя продължава да пътува по 300 дни в годината, за да говори пред ученици и студенти за необходимостта от борба с обезлесяването, опазване на естествената среда на шимпанзетата и насърчаване на устойчивото развитие в Африка. Към момента на смъртта си тя е била в Калифорния като част от лекционното си турне в САЩ.

Невероятният живот на Джейн Гудол

Гудол е родена на 3 април 1934 г. в Лондон и израства в английския крайбрежен град Борнмът. Дъщеря на бизнесмен и писателка, които се разделят, когато тя е дете, и по-късно се развеждат. Джейн е отгледана в матриархално домакинство, което включва баба ѝ по майчина линия, майка ѝ Ван, няколко лели и сестра ѝ Джуди.

Тя проявява афинитет към природата от ранна възраст, пълнейки спалнята си с червеи и морски охлюви, които бързо връща в естествената им среда, след като майка ѝ ѝ казва, че в противен случай ще умрат.

Когато е на около 5 години, тя изчезва за часове в тъмен кокошарник, за да види как кокошките снасят яйца. Толкова погълната, че не забелязва трескавото търсене на семейството си.

„Изведнъж с едно „пляс“ яйцето се приземи върху сламата. С доволно кудкудякане кокошката разтърси пера, побутна яйцето с клюн и си тръгна“, пише Гудол почти 60 години по-късно. „Наистина е необикновено колко ясно си спомням цялата тази последователност от събития.“

Когато най-накрая изтичва от кокошарника с вълнуващата новина, майка ѝ не я смъмря, а търпеливо изслушва разказа на дъщеря си за първото ѝ научно наблюдение.

По-късно тя дава на Гудол книги за животни и приключения – приказките за Доктор Дулитъл и Тарзан се оказват решаващи. Дъщеря ѝ толкова се очарова от света на Тарзан, че настоява да си пише домашните на дърво.

„Бях лудо влюбена в Господаря на джунглата, ужасно ревнувах неговата Джейн“, пише Гудол в мемоарите си от 1999 г. „Причина за надежда: Духовно пътешествие“. „Именно мечтаенето за живот в гората с Тарзан доведе до моята решимост да отида в Африка, да живея с животни и да пиша книги за тях.“

Възможността ѝ се отваря, след като завършва гимназия. Седмица преди Коледа през 1956 г. тя е поканена да посети фермата на семейството на стара училищна приятелка в Кения. Гудол спестява парите си от работа като сервитьорка, докато не събира достатъчно за двупосочен билет.

Тя пристига в Кения през 1957 г., развълнувана да заживее в Африка, която „винаги е усещала да пулсира в кръвта ѝ“. Малко след пристигането си, на вечеря в Найроби, някой ѝ казва, че ако се интересува от животни, трябва да се срещне с Лики, който вече е известен с откритията си на фосилни предци на човека в Източна Африка.

Тя отива да го види в сградата, която днес е Националният музей на Кения, където той е уредник. Той я наема като секретарка и скоро я включва в работата си, помагайки на него и съпругата му Мери в разкопките за фосили в дефилето Олдувай – известен обект в равнините Серенгети, на територията на днешна северна Танзания.

Лики ѝ споделя за желанието си да научи повече за всички човекоподобни маймуни. Той казва, че е чувал за общност от шимпанзета на суровия източен бряг на езерото Танганика, където един безстрашен изследовател би могъл да направи ценни открития.

Когато Гудол му казва, че точно за такава работа мечтае, Лики се съгласява да я изпрати там.

На Лики му отнема две години, за да намери финансиране, което дава на Гудол време да изучава поведението и анатомията на приматите в Лондон. Тя най-накрая пристига в Гомбе през лятото на 1960 г.

На една скалиста издатина, която нарича „Върха“, Гудол прави първото си важно наблюдение. Учените смятали, че шимпанзетата са кротки вегетарианци, но в този ден, около три месеца след пристигането си, Гудол забелязва група маймуни, които пируват с нещо розово. Оказва се, че това е малко диво прасе.

Две седмици по-късно тя прави още по-вълнуващо откритие – това, което ще утвърди репутацията ѝ.

Първото революционно откритие на Джейн Гудол

Тя вече е започнала да разпознава отделни шимпанзета и в един дъждовен октомврийски ден на 1960 г. забелязва едно с бяла козина на брадичката. То седи до купчина червена пръст, внимателно пъха стрък трева в дупка, след което го изважда и го слага в устата си.

Когато най-накрая се отдалечава, Гудол се втурва да погледне отблизо. Тя вдига изоставения стрък трева, пъха го в същата дупка и го изважда, за да открие, че е покрит с термити. Шимпанзето, което по-късно нарича Дейвид Грейбиърд, е използвало стръка, за да лови насекоми.

„Трудно ми беше да повярвам на това, което видях“, пише по-късно Гудол. „Дълго време се смяташе, че ние сме единствените същества на земята, които използват и изработват инструменти. Бяхме определяни като „Човекът-майстор на инструменти“...“ Това, което Гудол вижда, оспорва уникалността на човека.

Когато изпраща доклада си на Лики, той отговаря: „Сега трябва да предефинираме човека, да предефинираме инструмента или да приемем шимпанзетата за хора!“

Изумителното откритие на Гудол, публикувано в списание Nature през 1964 г., позволява на Лики да осигури финансиране за удължаване на престоя ѝ в Гомбе. То също така улеснява приемането на Гудол в Кеймбриджкия университет, за да изучава етология. През 1965 г. тя става осмият човек в историята на Кеймбридж, който получава докторска степен, без преди това да има бакалавърска.

Междувременно тя се запознава и през 1964 г. се омъжва за Хюго Ван Лавик, талантлив режисьор, който пристига в Гомбе, за да заснеме документален филм за нейния проект с шимпанзетата. През 1967 г. им се ражда дете, Хюго Ерик Луис, по-късно наречен Гръб.

Гудол по-късно казва, че отглеждането на Гръб, който живее в Гомбе до 9-годишна възраст, ѝ е дало прозрения за поведението на майките шимпанзета. От друга страна, тя „не се съмнява, че наблюдението на шимпанзетата ми е помогнало да бъда по-добра майка“.

Тя и Ван Лавик са женени 10 години, като се развеждат през 1974 г. На следващата година тя се омъжва за Дерек Брайсисън, директор на националните паркове на Танзания. Той умира от рак на дебелото черво четири години по-късно.

В рамките на една година след пристигането си в Гомбе, шимпанзетата буквално ядат от ръцете на Гудол. Към края на втората ѝ година там, Дейвид Грейбиърд, който показва най-малко страх от нея, е първият, който позволява физически контакт. Тя го докосва леко, а той ѝ позволява да го почиства в продължение на цяла минута, преди нежно да отблъсне ръката ѝ. За възрастен мъжки шимпанзе, израснал в дивата природа, да толерира физически контакт с човек е, както пише тя в книгата си от 1971 г. „В сянката на човека“, „коледен подарък, който трябва да се цени“.

Нейните изследвания носят съкровищница от други наблюдения върху поведението, включително етикет (като например искане на потупване по задните части в знак на подчинение) и сексуалния живот на шимпанзетата. Тя събира част от най-интересната информация за последното, наблюдавайки Фло – по-възрастна женска с луковичен нос и удивителна свита от ухажори, която ражда деца и след 40-те си години.

Първоначално докладите ѝ предизвикват голям скептицизъм в научната общност. „Много от учените не ме приемаха на сериозно. Бях известна като момиче от корицата на [National] Geographic“, спомня си тя в интервю за CBS през 2012 г.

Нейният нетрадиционен подход да персонализира шимпанзетата е особено спорен. Редакторът на една от първите ѝ публикувани статии настоява да зачеркне всички обръщения към съществата като „той“ или „тя“ и да ги замени с „то“. В крайна сметка Гудол надделява.

Нейните най-обезпокоителни проучвания идват в средата на 70-те години, когато тя и екипът ѝ от полеви работници започват да регистрират поредица от жестоки нападения.

Инцидентите прерастват в това, което Гудол нарича „четиригодишната война“ – период на бруталност, извършена от група мъжки шимпанзета от регион, известен като долината Касакела. Нападателите пребиват и намушкват до смърт всички мъжки в съседна колония и подчиняват женските, способни да се размножават, като на практика унищожават цяла общност.

Това е първият път, в който учен става свидетел на организирана агресия от една група нечовекоподобни примати срещу друга. Гудол споделя, че този „кошмарен период“ завинаги променя възгледите ѝ за природата на маймуните.

„През първите 10 години от проучването вярвах, че шимпанзетата в Гомбе са в по-голямата си част по-добри от хората“, пише тя в „Причина за надежда: Духовно пътешествие“, книга от 1999 г., написана в съавторство с Филип Бърман. „Тогава изведнъж открихме, че шимпанзетата могат да бъдат брутални – че те, също като нас, имат тъмна страна на своята природа.“

Критиците се опитват да отхвърлят доказателствата като чисто анекдотични. Други смятат, че тя е сгрешила, като е оповестила насилието, страхувайки се, че безотговорни учени ще използват информацията, за да „докажат“, че склонността към война е вродена у хората – наследство от техните маймунски предци. Гудол упорито продължава да говори за атаките, твърдейки, че целта ѝ не е да подкрепя или опровергава теории за човешката агресия, а да „разбере малко по-добре“ природата на агресията при шимпанзетата.

„Въпросът ми беше: Докъде по нашия човешки път, който е довел до омраза, зло и пълномащабна война, са стигнали шимпанзетата?“

Нейните наблюдения върху насилието при шимпанзетата бележат повратна точка за изследователите на примати, които дотогава са смятали за табу да се говори за поведението на шимпанзетата с човешки термини. Но до 80-те години на миналия век голяма част от поведението на шимпанзетата започва да се тълкува по начини, които десетилетия по-рано биха били определени като антропоморфизъм – приписване на човешки черти на нечовешки същества. Премахвайки бариерите, Гудол издига приматологията до нови висоти, отваряйки пътя за изследвания по теми, вариращи от политически коалиции сред бабуините до използването на измама от редица примати.

Загрижеността ѝ за защитата на шимпанзетата в дивата природа и в плен я кара през 1977 г. да основе института „Джейн Гудол“, който да се застъпва за човекоподобните маймуни и да подкрепя изследвания и общественото образование. Тя също така създава „Roots and Shoots“ – програма, насочена към младежи в 130 страни, и TACARE, която включва африкански селяни в устойчивото развитие.

Тя се превръща в международен посланик на шимпанзетата и опазването на природата през 1986 г., когато гледа филм за малтретирането на лабораторни шимпанзета. Тайно заснетите кадри „бяха като да гледаш Холокоста“, казва тя пред интервюиращата Катлийн Раунтри през 1998 г. От този момент тя се превръща в пътуващ по света кръстоносец за правата на животните.

В документалния филм „Джейн“ от 2017 г. продуцентът преглежда 140 часа кадри с Гудол, които са били скрити в архивите на National Geographic. Филмът печели награда на Асоциацията на филмовите критици в Лос Анджелис, едно от многото отличия, които получава.

В обширно интервю за колумниста на „Таймс“ Пат Морисън през 2009 г. Гудол разсъждава по теми от традиционните зоологически градини – според нея повечето среди в плен трябва да бъдат премахнати – до изменението на климата, битка, която се страхува, че човечеството бързо губи, ако вече не е загубена. Тя говори и за силата на това, което един човек може да постигне.

„Винаги казвам: „Ако отделите само малко време, за да научите за последствията от изборите, които правите всеки ден“ – какво купувате, какво ядете, какво носите, как общувате с хората и животните – и започнете съзнателно да правите избори, които са по-скоро полезни, отколкото вредни.“

С течение на годините Гудол продължава да проследява шимпанзетата в Гомбе, натрупвайки достатъчно информация, за да очертае дъгите на техния живот – от раждането, през понякога трудното юношество, зрелостта, болестите и накрая смъртта.

Тя пише трогателно за това как е проследила г-н Макгрегър, по-възрастно, донякъде сприхаво шимпанзе, през мъчителната му смърт от полиомиелит, и как сирачето Гилка е оцеляло до самотна зрялост, само за да види как бебетата ѝ са отнети от двойка женски шимпанзета канибали.

Реакцията ѝ през 1972 г. на смъртта на Фло, плодовита женска, известна като най-отдадената майка в Гомбе, показва дълбочината на чувствата, които Гудол изпитва към животните. Знаейки, че верният син на Фло, Флинт, е наблизо и скърби, Гудол бди над тялото цяла нощ, за да попречи на мародерстващи диви свине да осквернят останките ѝ.

„Хората ми казват: благодарим ви, че им дадохте характери и личности“, казва веднъж Гудол пред предаването „60 минути“ на CBS. „Аз им отвърнах, че не съм им дала нищо. Просто ги преведох за хората.“