В модната индустрия има имена, които не просто създават дрехи, а изграждат цяла вселена около себе си. Хелмут Шлотерер е точно такъв човек – инженер по образование, визионер по призвание и основател на Marc Cain, марка, която повече от 50 години облича жените със смели цветове, принтове и характер. Срещаме се с него на откриването на новия бутик на бранда в София, за да говорим за марката, за жените в модата и за тайната на успеха.

Преди да заговори за мода, Хелмут Шлотерер заговори за политика. За забравените работещи хора, за разликата между брутна и нетна заплата, за това как големите думи често изместват реалните проблеми. Говореше спокойно, без патос, с леката усмивка на човек, който е видял много – от 60-те и минижупа до днешната инфлация на „брандове“ и празни обещания. И още в този миг стана ясно: зад неговия бранд стои мъж, който мисли първо за хората, после за дрехите.

Той спокойно връща лентата назад към германската социалдемократическа партия – „Някога социалдемократите имаха канцлер с 43% от гласовете. Днес партията е паднала до 16%, а на следващите избори може да стане 10–12.“ В гласа му няма носталгия по миналото, а разочарование от това, че „партията на работещите хора – на тези, които наистина работят“ е забравила точно тях. „Говорят само за ‘диверсификация’ и какви ли не модни думи, а не гледат към хората, които работят“, казва той, сякаш срязва въздуха с трезва констатация.За него големият проблем на Германия не са абстрактните лозунги, а простата аритметика на живота: „В Германия най-големият проблем е разликата между брутна и нетна заплата. Всичко останало е шега.“ Произнася го тихо, без театралност – като човек, който умее да смята и да гледа фактите в очите. После се усмихва леко, сякаш сам хваща сериозния тон: „Добре, стига политика – нека да говорим за мода.“ И точно в този момент става ясно, че за Хелмут Шлотерер модата никога не е била откъсната от реалния живот и от хората, които стоят зад числата.

И когато разговорът „официално“ премина към мода, усещането не се промени – сякаш не интервюираш легенда в немския моден бизнес, а говориш със стар приятел, когото просто още не си срещнал. Тих, топъл, усмихнат, с онзи фин швабски прагматизъм: да смяташ, да даваш реална стойност, да инвестираш във фабрика и хора, а не само във витрини. За него качеството не е маркетингова дума, а обещание, което не бива да се нарушава.  

Как изглеждаше светът на модата през 1973 г., когато решихте да основете марката като бранд за плетиво? Какво липсваше на пазара тогава?

Израснах през 60-те години. Тогава за първи път се появи нещо като истинска мода в съвременния смисъл – Мери Куант, минижупът, „space age“ силуети, геометрични линии, смели цветове, Бийтълс… Това изобщо не съществуваше преди. После дойдоха началото на 70-те и японските дизайнери. Те донесоха напълно нов поглед към дрехите и към Европа – нов обем, нова философия. Но в крайна сметка модата винаги стъпва върху нещо, което вече е съществувало. Постоянно правим ретро и revival. Дори когато започнах през 1973–74 г., вече имаше усещане за „Ретро“. Ние никога не измисляме напълно нов свят от нулата – развиваме това, което е било преди, правим го по-гъвкаво, по-свежо. Ако погледнете днес – много брандове са много класически, винаги едно и също. Аз не исках това. Исках нещо различно, нещо модерно, но носимо.

Големите луксозни къщи продават едни и същи пуловери за астрономически суми. Аз мога да направя подобно нещо за половината цена. Моят клиент дава, да кажем, 400 евро, а някъде другаде искат 2 800. Трябва да намериш своя клиент – човек, който е готов да даде тези пари, но и да получи реална стойност срещу тях. Аз съм южногерманец, шваб. Не харча безумно, защото умея да смятам. Предпочитам да инвестирам в хубава фабрика, а не в прекалено скъпи витрини.


Как се роди името и какво означава то лично за вас днес?
След инженерното ми образование живях в Париж през 1968 г. Там наистина се научих какво е branding. В Германия по това време модни марки почти нямаше – имахме конфекция, дрехи, но не и истински модни брандове. Спомням си много ясно една сцена. Стоя пред витрина с чанти – според моя вкус бяха грозни, кафяви, от пластмаса и на ужасни цени. Гледах и си мислех: „Как е възможно?“ Изведнъж спира кола, скача японско момиче, влиза в магазина и започва да купува тези чанти като луда. И тогава си казах: „Добре, това е branding. Не става дума само за продукта. Това е силата на марката.“ По-късно се върнах в Германия, започнах да уча икономика в Мюнхен и за мен беше ясно: не искам само да произвеждам дрехи, искам марка.
Моето собствено германско име е трудно за произнасяне в много страни. Имах канадски приятел в Париж, казваше се Мартин. Хареса ми комбинацията „Marc Cain“. Казах му: „Ще използвам името ти за марка.“ Той ми отговори: „Луд ли си, не може да използваш името ми.“ Но аз го направих. В началото за германците беше трудно да го произнасят – „Маркан“, „Маркеин“… Но днес е късно за промяна. Важно е, че не можеш да защитиш като марка просто едно обикновено фамилно име. Трябва ти лого, шрифт, изписване. Именно начинът, по който е изписано Marc Cain, това е истинската марка.

Ако трябва да опишете ДНК-то на марката с едно нещо, което не се е променило за тези над 50 години – какво би било то?

Може би не звучи много емоционално, но това е качеството. Да дадем на клиента добра стойност за парите – това за мен е ключът. Да не бъде разочарован. Германецът обича да хвърли всичко в пералнята – значи материалите трябва да са тествани. Затова имаме инженери по текстил, правим изпитвания – иначе няма смисъл да произвеждаме дрехи. Често виждаш нещо много красиво и модерно, но после трябва да разбереш как да го направиш така, че да издържи. Това е рисково и е ниво „high-end“. Качеството обаче е малко „невидимо“ – стои на заден план. Ако попитате немски клиент: „Какво мислите?“ вероятно първо ще каже: цветовете, силните принтове, смелостта, модността. Но под всичко това стои качеството.

Настоявате на собствено производство и на „100% Made in Germany“ за част от плетивата. Защо беше важно да запазите това, вместо да преместите всичко на по-евтини пазари?

Ако произвеждах в Китай, вероятно щях да имам много по-голяма печалба. Днес, мисля, сме последната компания, която все още плете в Германия. Последната фабрика за плетиво. Правим хиляди пуловери на ден. Честно казано – ако трябваше да решавам днес дали да строя такава фабрика в Германия, вероятно нямаше да го направя. Нужни са модерни машини, енергията е скъпа, има СО₂ такси, а трудът е висок. Политиката направи индустрията много трудно устойчива. Но тази фабрика дава работа на хора. Това е социална отговорност, не само бизнес. Затова я запазваме.

Какво означава за вас устойчивост? Повече материали, повече процеси или повече хора в цялата верига на стойността? И защо прехвърлихте част от собствеността на компанията на вашите служители?

В крайна сметка това е моето семейство. В Германия в компанията сме около хиляда души. Имаме и фирми в Нидерландия, Белгия, Швейцария… Това е голямо семейство. Аз от самото начало исках да съм финансово стабилен. Ако имаш нужда от банките, ако зависиш от тях – губиш свобода. Затова винаги съм реинвестирал, мислил съм дългосрочно. Когато прехвърляш дял на хората, които работят с теб, това е знак: „Вие сте важни. Не сте просто разход.“ За мен устойчивостта е и материал, и процес, и хора. Но ако не уважаваш хората, всичко останало е празно.

Да поговорим за жената във Вашата линия. Какъв характер има тя? Как изглежда, как крачи по улицата какво излъчва?

Има много типове жени. Не искам да казвам: „Тя е само такава и такава.“ Жените в Ню Йорк изглеждат различно от тези в Мюнхен, например. Но има няколко общи неща: – имат определен доход, – имат вкус към силните цветове, интересните принтове, малко „гланц“ и фантазия. Не ми трябва една идеална „муза“. Щастлив съм, стига жената да се чувства добре и да харчи пари за нашите дрехи, защото ги обича, а не защото някой ѝ е казал. В крайна сметка сме успешни само ако произвеждаме това, което хората искат да купят.

Ако трябва да дадете само един съвет на млад моден предприемач – кой би бил той?

Само един? (смее се) Трябва да са поне десет или двадесет. Светът не е толкова прост. Трябва да виждаш различията, да се ориентираш в тях. Днес е различно от 70-те и 80-те, но в същото време основните принципи са същите. Трябва да работиш здраво. Трябва да казваш истината. Не съм религиозен, но винаги съм играл с открити карти. Това за мен е важно – характерът. Трябва да си добър човек и да мислиш за другите, не само за себе си. Накрая това се връща. Може би ще работя още десет години, не знам. Но точно това е моята „тайна“ на успеха.

Първата дреха, която съзадохте и никога няма да забравите? Пуловер, който направихме в Италия.
Цвят, без който не можете? – Жълто.
Принт: леопард, флорални мотиви или неочаквани графики? – Леопард. Започнахме с лео, после зебра, после пак лео… Леопардът винаги се връща.
Една жена, която бихте искали да видите, облечена от марката? – Гъвкав съм. Женен съм само за една жена, но гледам много (усмихва се). Може би Моника Белучи, може би някоя от големите модели от 80-те… Не мога да избера само една.
Дизайнер, с когото бихте искали да направите колаборация? – Никой. (смее се) Ние си имаме нашия собствен път.
Ако трябва да се опишете с една дума? - Оцеляващ. Воин.

В света на шумни лога и краткотрайни тенденции Хелмут Шлотерер е странно успокояващо присъствие – човек, който вярва, че модата е работа, отговорност и уважение към жената, която носи дрехата, и към хората, които я създават. И точно това прави срещата с него толкова незабравима.