Понякога някой напуска живота ни. Но не напуска умовете ни. Дни, месеци – дори години – минават, а ти все още си сякаш „там“ - в спомена, в неизказаното, в болката. И всичко, което правиш, ти напомня за тази болка.

Името ѝ, миризмите, музиката, утрото, дори собственото ти отражение прави това. Но това не е история за чувствата на изоставената жена. А за теб, за мъж, който честно си признава: „Не мога да се откажа.“

Не защото е слаб. А защото е обичал. Защото не е разбрал къде и защо всичко се е разпаднало. Защото чувствата не се поддават на логиката – те просто живеят, особено преди сън, преди събуждане, когато защитните ти сили са слаби. И да, уморен си. И може би си ядосан – на нея и на себе си. Най-трудното наистина е да се откажеш от някого, който отдавна те е пуснал.

Не мога да се откажа...

Знаете ли кое е най-трудното в несподелената любов? Това вътрешно чувство на безизходица, че си в задънена улица: „Щастлив/а щях да съм, ако се бях отказал/отказала, но сякаш не мога.“ А също и тревожността. Защото дори да си представите, че сте отново заедно, тревожността, дори агресията, все още нахлуват отвътре.

Това говори за вътрешен конфликт. Изглеждате разкъсвани между желанието да се съберете отново и страха да не бъдете наранени отново. Но ето важното: не сте заложник на тази ситуация. Да, в момента сте емоционално в капан и самият факт, че тя е с някой друг, увеличава вашата безпомощност. Но истината е, че не само тя стои зад тази ситуация. В нея е и вашата история на чувствата. Може би са от минали загуби. Може би са заради образа, който тя е въплъщавала. Може би са заради надеждата, която е била единствената, която сте имали по онова време от живота си.

Това е, което ви спира. Любовта може да се превърне в опасна натрапчива мания, ако не си позволите да потъгувате, предупреждават психотерапевтите. Може би сте чели онлайн изданието „Спри да мислиш, отпусни се, погрижи се за себе си“. Но това не работи, защото болката не изчезва по заповед. Трябва да работите с нея: честно, стъпка по стъпка, с подкрепа. Особено, ако са минали две години, а вие все още сте в капана на тази сянка.

Какво да направите по въпроса?

Най-напред - признайте си: „Заседнал съм.“ Но не се обвинявайте за това. Започнете да слушате: не само „за нея“, но и „какво се случва с мен“. Защото раздразнението е и болка. Умората е форма на защита. Агресията в началото е опит за оцеляване, когато всичко друго вече е изпробвано.

Не сте слаби, не сте „по-различни от другите“, не сте непоправими. Просто все още не знаете как да обработите чувствата си, които са ви заседнали. Не е ваша вината. Това е вашият път.

Препоръчително

- Спрете да се борите със спомените си. Започнете да ги подреждате.
- Позволете си да кажете „не“ на натрапчивия въпрос „какво не е наред с мен“. Вместо това се запитайте: „какво ме боли вътре“.
- Намерете някой, който ще ви помогне да преминете през това не чрез сила, а чрез осъзнаване.
- И знайте: имате право да се откажете – не защото така „трябва“, а защото искате да живеете.

Какво ще изберете? Ако сте прочели текста дотук, това означава, че вероятно вече се питате: „Може би е време и аз да я напусна?“.

Източник: b17

МИСИЯ БЕБЕ

Автор Елена Ангелова

Възможно ли е забременяване по време на менструация? И НЕ, и да

Автор Елена Ангелова