Бардо. Не са много фамилните имена, които са пълен синоним на сексуална привлекателност, но през 50-те години на миналия век имаше две.

Другото беше Монро – също толкова силно и въздействащо име, но може да се твърди, че Брижит Бардо имаше глобално въздействие както върху мъжете, така и върху жените, което не беше достигнато дори от Мерилин Монро и целия блясък на Холивуд.

Френскоезичният филм от 1956 г. „И Бог създаде жената“ я превърна не просто в звезда, а в международна сензация. Нейната привлекателност надхвърляше и разликата в поколенията.

През 1967 г. тя е поканена на среща с френския президент Шарл дьо Гол в Елисейския дворец, където на жените е било забранено да носят панталони като вечерно облекло.

В дръзко нарушение на протокола Бардо се появява облечена като наполеонов хусар, а русите ѝ кичури падат върху еполетите. Дьо Гол, тогава в края на седемдесетте си години, е хипнотизиран и тържествено я обявява за „френски износ, важен колкото автомобилите Рено“.

Няколко години по-рано в Ливърпул тийнейджърът Джон Ленън залепя плакат на Бардо на тавана на спалнята си, за да може по-лесно да фантазира за нея, а по-късно убеждава съпругата си Синтия да копира нейния моден стил, небрежна прическа и обилно използване на очна линия.

Когато най-накрая се среща с нея през 1968 г., когато славата му вече е надминала нейната, неизменно праволинейният член на Бийтълс остава напълно безмълвен, въпреки че е взел доза LSD, за да преодолее нервите си.

На следващата година Бардо става първият реален модел за Мариана – измисленият символ на Френската република, олицетворяващ свобода, равенство, братство и разум, чийто бюст се излага във всяко кметство.

Смъртта ѝ на 91-годишна възраст беше обявена в неделя, само седмици след като фондацията за защита на животните, носеща нейното име, отрече съобщенията за влошеното ѝ здраве след „незначителна“ хирургическа процедура.

Настоящият френски президент Еманюел Макрон написа: „Нейните филми, нейният глас, ослепителната ѝ слава, нейните инициали, нейните скърби, нейната щедра страст към животните, нейното лице, което се превърна в Мариана – Брижит Бардо въплъщаваше живот на свобода“, каза той.

„Френско съществуване, универсално излъчване. Тя ни трогна. Скърбим за една легенда на века.“

Лидерът на френската крайна десница Жордан Бардела заяви, че „тя сама по себе си въплъщаваше цяла една епоха от френската история и преди всичко определена идея за смелост и свобода“.

Всъщност ослепителната слава и сексуална привлекателност на младата екранна богиня с разрошена руса коса и приканваща усмивка отдавна се бяха превърнали в нещо много по-тъжно. Бардо стана печално известна с открития си, неприкрит расизъм, заради който беше осъждана пет пъти от френски съдилища за подбуждане към расова омраза.

Тя твърдеше, че Франция е била „инфилтрирана“ от „мюсюлмани, които колят овце“, и не ограничаваше провокативните си коментари само до това, което яростно наричаше „ислямизация“ на страната си.

Тя също така описваше хомосексуалните хора като „панаирджийски изроди“.

Тя беше безкрайно по-мила към животните, споделяйки къщата си (както вътре, така и навън) с менажерия, която по едно време включваше малко стадо кози, ято патици, магарета и множество котки и кучета.

Активизмът на Бардо за правата на животните понякога изглеждаше като лудост.

Тя обаче обичаше да обяснява страстта си, като правеше паралел със самата себе си като млада.

„Знам какво е чувството да бъдеш преследван“, казваше тя.

Със сигурност е трудно да се надцени отзвукът от „И Бог създаде жената“ – историята на непокорна сирачка, която омагьосва мъжкото население на Сен Тропе.

По съвременните стандарти филмът е доста скромен. По онова време обаче е бил експлозивен. Кокетното изпълнение на Бардо през целия филм, но най-вече сцената, в която тя танцува боса, с блестяща от пот кожа и разпусната, необуздана коса, я превръща на 22-годишна възраст в най-мощния секс символ на епохата. Може би на всяка епоха.

В Америка няколко щата незабавно забраняват филма. В Дълбокия юг един расистки губернатор дори предупреждава, че той може да „превъзбуди цветнокожите мъже“.

На други места в САЩ Националният легион на благоприличието организира протести пред кината, в които се прожектира филмът, с гръмкия боен вик „Забранете Бардо“.

Във Великобритания един критик определя филма като „грубо, пресметнато порнографско произведение“. Друг пише с повече признателност, че чувствената Бардо нарушава неговото „мъжко равновесие“.

Всичко това, разбира се, се оказва най-добрата възможна реклама.

„И Бог създаде жената“, режисиран от тогавашния съпруг на Бардо, Роже Вадим, се превръща в огромен хит.

Оттогава мъжете не можеха да откъснат очи от нея, нито фотографите – обективите си.

Всичко това ужасява нейните изключително консервативни католически родители.

И все пак, тя е забелязана за първи път на модно ревю, промотиращо магазина за шапки на майка ѝ в Париж, а през май 1949 г., едва на 15 години, се появява на корицата на френското списание Elle.

Година по-късно тя отново се появява на страниците на Elle, а сред очарованите от нея е и филмовият режисьор Марк Алегре. Той изпраща своя асистент, Вадим, да се срещне с нея и родителите ѝ в техния луксозен апартамент със седем спални в Париж.

Вадим настоятелно моли нейния изключително строг баща да ѝ позволи да се яви на прослушване за филм, чийто сценарий е написал самият той.

Луи Бардо, заможен индустриалец, категорично отказва.

Брижит, по-голямата от двете му дъщери, се обучава за балерина – професия, смятана за много по-уважавана от актьорството в съмнителни филми.

Въпреки това Вадим и Алегре проявяват упоритост и в крайна сметка на Брижит е позволено да направи пробни снимки, на които обаче се проваля.

Удивителното е, че по време на същия процес на подбор са пренебрегнати и други две обещаващи кандидатки – Лесли Карон и неизвестната тогава Одри Хепбърн, а филмът така и не е заснет.

Както по-късно пише един от биографите на Бардо, това със сигурност е рекорд за гафове в кастинга.

И все пак, желанието да превърне Бардо в актриса не е било на първо място в съзнанието на Вадим. Веднага щом зърва 16-годишната Брижит на живо, той се опиянява.

А тя от своя страна е запленена от него.

Те стават тайни любовници, което толкова ужасява родителите ѝ, че те планират да я изпратят в пансион в Англия, но се отказват едва когато твърдоглавата им дъщеря заплашва да се самоубие.

Брижит е родена в богато семейство в Париж и започва уроци по балет от ранна възраст, след като майка ѝ я записва на курсове.

Майка ѝ не се доверява на Вадим до такава степен, че проверява среброто всеки път, когато той посещава дома им.

Но когато Брижит сложила главата си във фурната, родителите ѝ неохотно се съгласили да я омъжат за него, стига да изчака да навърши 18 години. Сватбата, състояла се през декември 1952 г., едва ли би могла да бъде по-традиционна. Бардо, облечена в бяла кадифена рокля, била сдържана булка до мозъка на костите си. Но конформизмът ѝ продължил само един ден.

Скоро, с коварния си съпруг, организиращ серия от снимки за корицата на списание Paris Match, и с кестенявата си коса, боядисана в русо, бившата стажант-балерина се преобразила по повече от един начин. Безсилни да се намесят сега, когато била омъжена жена, родителите ѝ гледали ужасено как терминът „секс котенце“ бил измислен, за да я опише.

Баща ѝ се опитал да спре разпространението на втория ѝ филм „Момичето по бикини“, който бил промотиран с кадри от голото ѝ „дупе“.

Актьорската кариера на Бардо обаче едва е проходила, когато Вадим я отвежда на филмовия фестивал в Кан през 1953 г. и се уверява, че е снимана многократно в компанията на утвърдени холивудски звезди като Кърк Дъглас, за да я освети тяхната слава.

Стратегията проработва брилянтно; тя започва да привлича медийно внимание, непропорционално на статуса си на актриса.

Първата ѝ роля на английски език, като секси певица от нощен клуб и любовница на Дирк Богард в комедията от 1955 г. „Доктор на море“, не показва точно актьорските ѝ таланти. И все пак на Кралското филмово представление в Лондон през октомври 1956 г. тя почти засенчва кралицата, принцеса Маргарет и, малко по-нататък, Мерилин Монро.

Прожекцията няма нищо общо с Бардо; това е военен филм, „Битката при река Плейт“. Но по това време инициалите ѝ сами по себе си имат силата да карат краката на възрастни мъже да се подкосяват. Легендата вече е в ход.

С възхода на филмовата ѝ кариера бракът ѝ се влошава. Всъщност, дори докато снима „И Бог създаде жената“, тя се влюбва в колегата си Жан-Луи Трентинян, като в една сцена продължава да го целува дълго след като Вадим извиква „Стой!“

До 1960 г. тя се развежда с контролиращия я Вадим (който по-късно ще се ожени за Джейн Фонда), има афера с певицата Саша Дистел, омъжва се за актьора Жак Шарие и ражда син, Николас, единственото си дете.

Меко казано, това не е планирана бременност.

„Гледах плоския си, строен корем в огледалото като скъпа приятелка, върху която щях да затворя капак на ковчег“, пише тя по-късно за ужаса от това, че очаква бебе.

Тя надлежно търси дискретен аборт в Швейцария, но не може да намери клиника, която да е готова да се съгласи.

През тези четири богати на събития години от 1956 до 1960 г., според биограф, Бардо „е била почитана и малтретирана, имитирана и атакувана както никоя звезда преди това, а вероятно и след това“. Проучване по това време разкрива, че 47% от всички разговори във Франция са били за Бардо (и само 41% за политика). Всичко това е било твърде много за нея.

Тя претърпя нервен срив и прави още няколко опита за самоубийство.

В скорошен документален филм „Бардо“ тя твърди, че е страдала от депресия през целия си живот, силно изострена от изключителната ѝ слава.

„Всяка сутрин се събуждам и съм тъжна“, каза тя.

Личният ѝ живот се лута от бедствие до бедствие. Тя и Шарие се развеждат през 1962 г. и ѝ е отказано попечителство над Никълъс. По-късно в бестселъра си от 1996 г. тя твърди, че „предпочитала да роди малко куче“, отколкото син. Забележките ѝ предизвикват съдебна битка с Шарие и тя е осъдена да плати обезщетение.

В Лас Вегас през 1966 г. тя се омъжва за Гюнтер Сакс, богат немски плейбой, чийто дядо е основал автомобилната компания Opel. Сакс я ухажва само часове след срещата им, като пуска над хиляда червени рози върху дома ѝ в Южна Франция от хеликоптер. Съюзът им продължава три години.

Последният и най-траен от четирите ѝ брака е с бизнесмена Бернар д'Ормал, бивш съветник на лидера на френския Национален фронт Жан-Мари льо Пен. Но според консервативни оценки тя е имала и поне още 100 любовници, някои от които жени. Сред другите са американските актьори Уорън Бийти и Глен Форд, както и френският певец Серж Генсбур. Последният е толкова развълнуван, когато я среща през 1967 г., че точно както Джон Ленън година по-късно, обичайната му харизма го напуска и той става мълчалив като ученик.

Бардо се обажда на Генсбур на следващия ден, казвайки му, че за да си върне уважението ѝ, първо ще трябва да създаде най-красивата любовна песен, чувана някога.

Той написва „Je t'aime... moi non plus“, което свършва работата. Те започват страстна афера и записват песента заедно, докато се занимават с това, което един стреснат студиен инженер описва като „интензивно галене“.

Клюките предполагат, че те са правили любов безсрамно, което накара Бардо, необичайно и може би малко късно, да се тревожи за репутацията си. Тя умоляваше Генсбур да не издава песента, което той не направи, докато не я презаписа с друга своя любовница, британската актриса Джейн Бъркин.

През 1973 г., на почти 40 години, с непомрачена красота, но твърдейки, че „душата ми вече не е моя“, Бардо внезапно се отказа от актьорството.

Тя се беше снимала в десетки филми, но никога не покори Холивуд (повечето от англоезичните ѝ филми бяха провали) и никога не бе приета за голяма актриса.

Бардо става активист за правата на животните.

Каквато и да е степента на таланта ѝ, тя казва, че ако не беше спряла да играе, „това, което се случи с Мерилин Монро... щеше да се случи и с мен“.

В средата на 70-е години на миналия век, след като се присъединява към кампания за спасяване на бебета тюлени в Канада, тя обещава да посвети остатъка от живота си на хуманното отношение към животните. И го прави. Чак до смъртта си.