Вероятността за раждане на еднояйчни близнаци със синдром на Даун е едно на милион, но за Рейчъл Прескот това се оказва не статистика, а чудо.
Когато Рейчъл Прескот научава, че очаква еднояйчни близначки, вълнението ѝ бързо е помрачено от тревожната прогноза на лекарите. Те я предупреждават, че бебетата най-вероятно ще се родят със синдром на Даун и ще страдат от тежки сърдечни проблеми. Вместо с подкрепа Рейчъл се сблъсква с постоянен натиск – по време на бременността си тя получава шест отделни препоръки да я прекрати.
„Вместо поздравления, получавахме съболезнования“, спомня си тя. Въпреки настояването на специалистите за допълнителни генетични изследвания, Рейчъл и съпругът ѝ Коди категорично отказват. За тях решението е взето – резултатите от тестовете няма да променят любовта към децата им.
„Аз не виждах диагноза. Виждах децата си.“
Още при първия преглед шестима различни лекари разглеждат ехографските снимки, но фокусът им е изненадващо насочен към синдрома на Даун, а не към потенциално животозастрашаващите сърдечни дефекти. „Бяхме озадачени защо това е най-голямото им притеснение“, разказва Рейчъл. Въпреки всичко тя се доверява на инстинкта си и избира да даде шанс на своите момичета.
Раждане, което променя всичко
През 2018 г. на бял свят се появяват Шарлот и Анет – крехки, но изпълнени с живот. Диагнозата за синдром на Даун се потвърждава, а една от близначките по-късно претърпява сърдечна операция. За родителите им обаче най-важното е, че вече прегръщат двете си прекрасни дъщери.
„Празнувахме. Бяхме просто щастливи, че са живи“, споделя Рейчъл. Реакциите на околните обаче често са изпълнени със съжаление, сякаш семейството е преживяло трагедия. „Бързо ги уверявахме, че в сърцата ни няма тъга за нашите красиви момичета“, добавя тя.
„Моите чудеса едно на милион“
Вероятността за раждане на еднояйчни близнаци със синдром на Даун е изключително малка – около едно на милион. Именно затова Рейчъл нарича дъщерите си „моите чудеса“.
Днес Шарлот и Анет се развиват малко по-бавно от връстниците си, но са щастливи и игриви деца. Те обожават да прекарват време с по-големите си братя и да тичат из къщата с кучето си Макс.
Повече от диагноза
Рейчъл споделя историята си не с гняв, а с мисия – да насърчи родители и лекари да гледат отвъд медицинските термини и да виждат децата зад тях.
„Любовта ни към тях надминава всякакви трудности“, казва майката и завършва категорично: „Без колебание бих избрала децата си точно такива, каквито са.“
,fit(980:735))
)
,fit(680:510))
)
,fit(680:510))
,fit(680:510))