Напоследък в социалните мрежи се наблюдава една доста любопитна, но и тревожна тенденция – ученици, а често и вече завършили млади хора, публикуват видеа, в които класифицират с конкретни определения своите учители било то иронични или хвалебствени, а понякога дори откровено унизителни. Снимка, име, две-три думи отдолу – „най-големият кошмар“, „любимецът“, „злобар“, „легенда“, „комплексар“, „дебел“, „единственият свестен“. И това е достатъчно. Достатъчно, за да се превърне едно видео във вирусно съдържание, да събира хиляди гледания, коментари и подигравки.

Между болката и желанието за възмездие

Честно казано, тази тенденция ме смущава. Не защото учителите са безгрешни. Напротив, всеки човек, минал през училище, вероятно пази спомен за преподавател, който го е унижил, подценил или наранил било то с дума, отношение, или... липса на такова. Някои от тези рани наистина остават дълго. Понякога дори с години. И това не бива да се омаловажава.

Психоложката Олеся Бережная, цитирана от Psychologies, обяснява този феномен като своеобразен опит на младите хора да извадят навън натрупаните негативни емоции – гняв, обида, чувство за несправедливост. Според нея тези видеа са симптом на по-дълбок проблем в отношенията между ученици и учители, но и на липсата на култура за нормален диалог. И вероятно има истина в това. Част от тези настоящи или бивши ученици не търсят просто внимание, а по-скоро вид възмездие за моменти, в които са се чувствали унизени, игнорирани или нечути.

Но тук идва и големият въпрос – оправдава ли болката публичното унижение?

Защото в един момент този "тренд", известен като #DustinLucas, престава да бъде споделяне на преживяване и започва да прилича на нещо друго – на дигитален линч. На публично лепене на етикети. На колективно забавление за сметка на нечие достойнство. А най-тревожното е колко лесно се случва това. Един човек е сведен до няколко иронични думи, хвърлен е пред хиляди непознати и оставен да бъде коментиран, осмиван или оценяван.

И тук не говорим просто за конкретен учител. Говорим за отношението към професията изобщо.

Струва ми се, че през последните години започнахме опасно да губим усещането, че учителят е човек, а не персонаж в TikTok клип. Да, има лоши учители. Има несправедливи, груби, прегорели хора в системата. Но има и учители, които успяват да запалят у стотици деца не просто интерес към предмета, а истинско любопитство към света, и то в най-трудните им години на израстване. Хора, които се прибират изтощени, но на следващия ден пак застават пред класната стая. И когато същата тази професия постоянно се превръща в мишена за подигравка, рано или късно обществото започва да плаща цената за това.

Най-неприятното в тези видеа е не само критиката, а лекотата, с която унижението се превръща в развлечение. Това вече не е опит за разговор, а форма на хейтърство, зад което често стои емоционална незрялост, желание за внимание и усещането, че щом нещо е онлайн, то няма последствия.

Свободата на мнение не е право на унижение

Истината е, че последствия има... Има за учителя, който може да види лицето и името си, превърнати във "виц". Има за учениците, които постепенно свикват, че публичното заклеймяване е нормален начин за изразяване на мнение. Има и за цялата среда, в която уважението все повече се заменя с ирония и сарказъм.

И не. Нямам предвид, че учениците трябва да мълчат. Разбира се, че не. Напротив, младите хора трябва да говорят, когато се чувстват унизени или несправедливо третирани. Но има огромна разлика между това да изразиш позиция и това да унизиш човек пред хиляди непознати.

Има родители. Има училищни психолози. Има директори. Има разговор. Има аргументирана критика. Има начин да кажеш: "Този учител ме нарани с отношението си", без да го превръщаш в публична мишена.

Може би точно това е големият проблем на нашето време. А именно, че все по-трудно различаваме свободата на изразяване от удоволствието да унижиш някого публично.

МАМА И ДЕТЕ

Автор Антония Михайлова

Тревожността при тийнейджърите – безшумната пандемия, която расте главоломно: Как да помогнем на децата си

Автор Антония Михайлова

Какво губим, когато превърнем учителите в мишени

Не приемам за нормално една професия, която има основополагаща роля за развитието и културата на едно общество, да бъде свеждана до вирусни етикети и подигравателни мемета. Не защото учителите са недосегаеми. А защото достойнството на всеки човек трябва да има граница, която социалните мрежи не бива да преминават толкова лекомислено, безчувствено и жестоко. Защото зад всяка снимка, зад всяко име и зад всеки подигравателен коментар стои човек... с години труд, с умора, с грешки, но и с опити да бъде полезен на нечие дете.

А общество, което се забавлява с унижението на своите учители, неусетно започва да губи и уважението към знанието, към възпитанието и към самото човешко отношение. И това вече не е просто лош тренд. А тревожен знак за начина, по който общуваме помежду си.