Това е. Искаме онова, което наше, на всички нас, на държавата, а това означава и на народа, да си е наше. А не да влиза в територии с ограничен достъп, охранявани от яки момчета. Искаме законите да се спазват.

Искаме по плажовете да тичат децата ни, не да растат подпорни стени.

Искаме да можем да кажем това, което мислим, без полицаите да притискат в тъмното младежите и да упражняват насилие. Никой не е виновен до доказване на противното. У нас това важи с пълна сила за всички, които бъркат в кацата с мед, за онези, които убиват на пешеходна пътека или блъскат спрелите коли на червен светофар, но не важи за децата ни, които искат само едно. Свободата си. Свободата да живеят в тази прекрасна държава и да я наричат своя Родина.

Забравихме напоследък, че България се пише с главно „Б” и че е Родина – с главно „Р”. Потопихме се в тиня, в мръсни сделки, в шушукане за точене на пари, за вземане на едни европейски траншове, за даване на едни подкупи.

Забравихме какво е чест и „да служиш на народа си”.

Отбелязваме годишнини, но сме ужасно далеч от идеалите на хората, чиито годишнини отбелязваме.
А имаме толкова светли примери, които да следваме.

Важно е да ги изтупаме от прахта и да ги сложим високо над главите си. И да спрем да робуваме на хора, които се кланят на други.

Ние живеем в България. И трябва да обичаме българското. Да бъдем преди всичко българи, преди да решим дали сме сини, червени или оранжеви. И да бъдем хора. Които мислят за бъдещето на своята Родина, на дома си и за бъдещето на децата си.

Затова си я искаме. България. Светла и наша. Не България на Сараите, на огражденията, на кордоните, които пазят властта. Защото тази власт трябва да служи на всички нас, нейните избиратели.