На 18 април се навършват 12 години без великия и любим актьор Наум Шопов. Артистът, чието лице никой зрител не може да забрави.
Неговите брилянтни превъплъщения в роли в над 60 филма и редица театрални постановки оставиха дълбока следа в историята на българското кино и театър.
Благодарение на неговия харизматичен талант, филми като „Цар и генерал“ (1966), „Случаят Пенлеве“ (1968), „Крадецът на праскови“, „Иконостасът“ (по романа на Димитър Талев, „Железният светилник“, режисьори Тодор Динов и Христо Христов), „Инспекторът и нощта“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (1970), „Трета след слънцето“ (1975), „Топло“, „Вилна зона“, сериалът „Капитан Петко Войвода“ (1981), „Константин Философ“ (1983), „Граница“, се превърнаха в шедьоври.
Да почетем паметта му с няколко мъдри разголени кътчета от ранимата му душа, някои от които са намерили отзвук в неговата автобиографична книга "Личен разговор":
Не съм имал истински приятели
Аз се пазя от приятелството. Аз се страхувам от приятелството.
Ще се опитам да обясня. Ние бяхме 5-ма приятели неразделни в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и приятели. Заедно изживявахме нашите първи сексуални усещания и първите любови. Бях влюбен безумно в едно момиче, Виолета се казваше. И един от моите приятели, на един джур, тогава им казвахме джурове. Ние бяхме просто непрекъснато заедно. Докато на един джур аз не съм забелязал, когато той я извел някъде настрана, качил я на друг етаж и я взел, т.е., любили са се. И след известно време, няколко дни след това, той ми се похвали. Това за мене беше срив. Категоричен срив. Това беше такова огорчение, което продължавам да нося в себе си. Това да ти направи, да извърши с тебе такова нещо, с първата ти любов, приятел, в когото си имал пълно доверие, дал си му всичко, цялото приятелство.
Но тогава разбрах, че във всеки човек има нещо подло. И ако ти не успееш тази мъничка много любопитна подлост да я смачкаш, да не й дадеш възможност да пръкне между взаимоотношения на истинско приятелство, ти не си човек. И ти не можеш да носиш кръста на приятелството. Тогава се срина нещо в мене. И аз не съм допускал до себе си хора, които съм се страхувал да не ме излъжат отново в приятелството. И се пазя. Пазел съм се от такива хора. И продължавам да се пазя. Това вече в мен е, като че ли, генетично заложено. Измених, като че ли, на гените си, за да бъда приятел с хората. Ако допуснеш някого до себе си - може да те излъже. Може би неволно да те излъже. Но те лъже. Аз не искам край себе си хора, които лъжат. Не, не мога да търпя. И така скъсах. Не давам на никого възможността да се доближи толкова близо до мен, за да искам да се пазя от това. От всяка подлост. Не обичам подлостта... - из книгата "Личен разговор"
Сам със себе си
Не съм се чувствал самотен, но обичам да съм сам. Да бъдеш сам с мислите си, с книгите, с нещата, които обичаш, с близките, е хубаво, лично преживяване. Винаги съм държал да бъда на една ръка разстояние от другите. Не ги допускам вътре в моя интимен свят. Аз си избрах този път. И аз си го следвам. Самотен съм наистина. Обичам да съм сам. Когато съм самичък, имам интересни преживявания, но те са си мои. Остават заключени в моя свят. Не искам да ги споделям с другите. Нищо не може да ми измени приятелството на една хубава книга. Никой не може да ми отнеме Чехов, нали? Никой. Моят Чехов. Онзи, който аз чета. Едва ли друг го чете така, както аз го чета. Аз го чета по мой, уникален начин. Всеки път този начин е различен. Всеки прави това. Затова книгата е велика. Защото ти си Този, който я чете. Ти разбираш това, което виждаш в нея. Ако си достатъчно любопитен и искрен в това желание да разбереш какво стои зад редовете - значи книгата, авторът са ти приятели. Това ти е човек, от когото имаш нужда, можеш да го прегърнеш. Можеш да му дадеш от твоята топлина, която носиш. Това е.
Хората са изменчиви. А книгата е твоя. Както и платното е твое. Филмът също е твой. Защото ти го гледаш, ти го разбираш по твой начин. Те много хора могат да го харесат, но има неща - например в кой, кой, кой, някой любим филм - те не са разбрали това, което аз разбирам. Или аз го усещам това. Ти можеш да го усетиш, но важното е, че аз също го усещам, нали?... Затова филмите са големи. Защото повече хора разбират посланието, което филмът праща към хората, към зрителите... - из книгата "Личен разговор"
Да се обърна с гняв назад
Боли ме това, че много трънлив път изминах. Много тръни имаше по пътя ми. За да стигна дотук. За да ми кажеш "Добър ден, Науме". За да застана пред камерата, да говоря пред микрофон, за да мога да разкажа за себе си. Знаеш ли какъв път съм минал? Не пожелавам на никого. Ето това е нещото, което не искам да се случва и на други хора. Защото щях да бъда и много по-добър човек, много по-общителен. По-добър актьор щях да бъда, ако не трябваше сам да пипна всичко, за да разбера как става, как се получава. Знаеш ли колко роли съм научил, без да ги играя? Никой не знае. Ако не бях срещнал такива изключителни режисьори като Димитър Пунев, като Леон Даниел, като Коко Азарян, като Асен Шопов, като Иван Добчев, като моята Маргарита - просто те ми помогнаха да стана това, което съм. Аз имах вопиюща нужда от такива хора, за да стана себе си. Ами ако не бяха те, аз щях да се разсипя. Да се изгубя в собствените си страхове, съмнения... - из книгата "Личен разговор"
Театърът ме спаси от собствените ми демони
От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме резсипе, да ме изгуби по пътя. Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има театър. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът трябва да бъде нужен на хората. Те трябва да отиват в него, за да открият частица от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им даде. Нищо друго. И затова казвам, че театърът е Бог. Театърът ме спаси. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е. А станах човек, благодарение на театъра... - из книгата "Личен разговор"
Често си мисля - защо останах сам? Почти нямам приятели. Може би защото ги държа на дистанция, а тази дистанция я държа преднамерено. Защото много често прегръщам хората, обичам ги, но съм виждал как приятели ми забиват нож в гърба, изплюват ми се на гърба, а често и върху лицето. Това ме е оскърбявало, отнемало ми е доверието към някого. Така приятелите ми отпадаха и аз реших да очертая кръг около себе си и да не пускам никого в него.
&w=3840&q=75)
