Днес в „Код здраве“ ще ви разкажем историята на Адриана – една смела и способна жена, която може да бъде пример за мнозина. Тя е не просто лекар, тя е военен. И не просто военен, а командир на екипа на 20-я контингент от военни медици на мисията ни в Мали. И ако си представяте, че сега ще ви запознаем с дама на улегнала възраст, то ще ви изненадаме, защото д-р Адриана Камбурова е едва 28-годишна.
Старши лейтенант д-р Адриана Камбурова е завършила Медицинския университет в София, след което 10 месеца работи като педиатър. Двете й страсти са педиатрията и ревматологията. Изборът да стане лекар прави, защото е предизвикателство, а тя постоянно иска да пробва нови и нови неща. Работи като част от Модулните военно-медицински формирования, част от предишната структура на Военно-медицинския отряд за бързо реагиране, от терапевтичната част на военно-полевата болница. Ако се случи катастрофа, бедствие или ситуация с масово пострадали, именно тя е човекът, който се притичва на помощ. В останалото време е в клиниката по ревматология на ВМА-София.

- Старши лейтенант Камбурова, вие сте едва 28-годишна, а вече сте били командир на военната ни мисия в Мали, на близо 8 хил. км. от дома. Какво е усещането и как се сглобява един екип на място?
- Свикнала съм с идеята за нестандартното, не се възприемам като малка и изборите, които взимам, за мен са приемливи, понеже обичам предизвикателствата. Относно сглобяването на екипа – получава се с взаимен толеранс, позитивна настройка и опит да накараш себе си и медицинския екип да излезете извън зоната си на комфорт, но да се чувствате удобно.

- Сигурно изобщо не е лесно за постигане, имайки предвид условията?
- За никого не е лесно. А за мен това е първа мисия… Беше интересно и предизвикателно. Помагахме си взаимно, като за някои от колегите ми това беше поредна мисия.

- Как минаваше един ден на Вас и екипа Ви в базата в столицата Бамако, какво трябваше да вършите всеки ден?
- Като лекар и старши национален командир на нашия екип трябваше ежедневно да присъствам на обзора, който се ръководеше от генерала на мисията, в който участваха всички висши офицери. Всяка сутрин по време на този рапорт всеки от нас съобщаваше своите проблеми, предизвикателства и задачи и при необходимост си помагахме. Трябваше да направим така, че понякога пациентите да бъдат по-кооперативни и да увеличим тяхната информираност относно профилактика на здравето. Дейностите на моя екип, докато аз провеждах тези рапорти, бяха да започнат деня с дезинфекция на помещенията, в които работим, проверка на апаратурата, медицинския автомобил и след това започвахме работата с пациентите. Естествено това невинаги се случваше в този ред. Случвало ни се е да извършваме прегледи и в 4 ч сутринта, както и да оставаме за консултации или лечение до 2 ч сутринта. Като цяло трябваше да сме налични и в готовност 24/7.

- Като изключим екстремните ситуации в колко започваше и в колко свършваше един Ваш работен ден?
- Започваше в 8 ч и приключваше в 18 ч. Нямахме свободно време, тоест нямахме възможност да излизаме от щаба на мисията да се разхождаме или да ходим по ресторанти. При всяка една ситуация на сериозно пострадал или ранен ние трябваше да бъдем в готовност на окажем помощ и при необходимост да го изведем от щаба, ако се налага да му се окаже допълнителна медицинска помощ.

- Казвате за себе си, че постоянно сте в „режим на прецедент“. С какви непривични ситуации се сблъскахте в Мали?
- Почти постоянно се чувствах непривично, но в позитивно отношение. Беше странно, че бях единствената жена офицер, и то старши национален командир на екип. Чувствах се непривично и когато оказвахме помощ на цивилни малийци, които бяха изключително благодарни за малката помощ, която се е налагало да им окажем. Позитивно, но пак странно, се чувствах когато общувах с другите военнослужещи от другите армии, които проявяваха изключителен толеранс, добро отношение и доверие към мен и целия ми екип. Странно се чувствах сутрин като ни събуди аларма за тренировка в 6 ч сутринта, пресъздавайки ситуация на масово пострадали в базата. За 12-13 мин трябваше да облечем униформите, да сложим оръжието, да вземем боеприпасите, медицинската чанта и да се явим целия екип строен на мястото, където в такава ситуация пристигат пострадалите за триаж, който ръководя аз.

- Разкажете ни малко повече за себе си – как на тази възраст се превърнахте в единствената жена-офицер и национален командир на екип на мисията в Мали, как изобщо станахте военен, какво Ви насочи да тръгнете в тази посока, може би родителите Ви?
- След като завърших медицинското си образование реших да продължа с предизвикателствата. Ставането на офицер и присъединяването към Българска армия за мен е престиж и развиването ми като лекар в рамките на ВМА – също. Развивам се и клинично, тъй като работя в отделението по ревматология, но и като военен лекар, защото имам възможност да бъда на терен, което за един лекар са двете крайности. Но ако можеш да се справяш и с двете неща опитът е много полезен.

- Освен в Бамако сте били и на две интересни обучения – едното в американската авиобаза в Рамщайн в Германия, а преди това за 4 месеца - във Форт Сам Хюстън в Тексас. Какво научихте там?
- Обучението в Раймщайн беше прекрасно – практическо и изключително вълнуващо, въпреки че беше само седмица. Тренирахме как да окажем помощ на пострадал на бойното поле под обстрел. Как това да стане максимално бързо, обръщайки внимание на живото застрашаващата ситуация – ако да речем пострадалият има кървене, ние трябваше да го овладеем максимално бързо, да го евакуираме от опасната зона, запазвайки живота и на двамата. Беше важно да разберем и кога е времето да навлезеш в такава ситуация и да помогнеш, защото ние като лекари понякога се втурваме да помагаме, без да мислим за себе си. Другото обучение, във Форт Сам, което беше 4-месечно, също беше много интересно. Научиха ни как да бъдем лидери в медицинско формирование във военно време. Трябва да се научиш да съхраниш себе си като медик и като човек, указвайки помощ на другите. Доста неща трябва да знаеш и да си видял. Там срещнах хора с много богат житейски и професионален опит.

- Кой е най-ценният урок, който получихте от мисията в Мали?
- Трябва да бъдем толерантни, независимо в каква среда се намираме, независимо колко ни е тежко. Независимо дали хората около нас са медици, пациенти, разузнавачи, военни или цивилни трябва да бъдем толерантни и да си помагаме. И да разберем, че дори извън зоната на комфорт всъщност има комфорт.

Гардероб водеща:

Ако тази тема ви е била интересна, но и полезна – абонирайте се за „Код здраве“ в
iTunes
Spotify
Google Podcasts
Soundcloud
Overcast
Castbox
Pocket Casts
Както и през RSS